Иван Вазов
Увеселителен влак
I
Гара Букурещ!
Огромната тълпа пътници българи, от двата пола, се изсипа от вагоните.
Г-н Туркулов и жена му седнаха в кола и потеглиха за една гостилница, за която по-рано узна Туркулов, че е по-евтина.
Гърмежът по улиците, високите здания на румънската столица, богатите магазини, разкошните накити на жените, върволякът, движението, картината на непознатото и необикновеното зашеметиха госпожа Туркулова.
Тя пръв път пътувала толкова далеко от улица „Аспарух“. Мъжът й я беше извел да види свят, възползуван от увеселителния влак
В скромната гостилница, дето слязоха и други българи, Туркулови се спряха само няколко минути, па излязоха, нетърпеливи да поразгледат Букурещ.
Вървяха напосока, те минаха през разни улици и излязоха на главната: Strada Victoriei (улица на победата). Беше празничен ден. Булевардът пред университета гъмжеше от навалица. Там привлече вниманието им конната статуя на Михай Витяза. Дълго зяпаха пред бронзовия лик на румънския герой, блъскани от върволяка, заглушавани от мълвата — без да обръщат внимание ни на едното, ни на другото.
Госпожа Туркулова най-после се умори от гледане.
— Цанко, да видим друго.
И тя машинално изви ръка, за да фане под мишница пак мъжа си, изгледвайки за последен път гигантската закривена опашка на бронзовия кон.
Но тя почувствува, че ръката й бутна гърбът на някого, и се извърна.
Оня, когото бутна, не беше Цанко.
Тя видя, че я гледа очудено един непознат господин.
— Цанко! — извика тя и се заозърта.
Непознатият се я гледаше зачуден. Тя му се не беше извинила.
Магдалина зе да обикаля паметника, пробивайки си лът през тълпата с ръце и лакти, за да види мъжа си.
Очите й видяха безброй мъже, но нейния нямаше.
— Изгубихме се! — прошушна тя безпокойно.
После пак се защуря из тълпата, в която нахалос се сили да съгледа някой от българите, дошли заедно с тях.
Магдалина помисли, че не й остава друго, ами да се върне на гостилницата, там да чака Цанка. Да бе по-съобразителна, би чакала на същото място; но Магдалина, останала простодушна провинциалка и в София, неопитна, с ум привикнал да се води от други ум, не можа да съобрази това просто нещо.
Тя махна на един файтонджия.
— Унде? (На къде?) — попита возачът.
— На хотела карай! — каза тя, но веднага сети, че той не разбира български, а тя не знае влашки.
Тя не беше попитала за името на гостилницата си.
— Иди си, иди си — каза тя на влаха.
Той я изгледа зачуден, избъбра нещо недоволен и шибна конете.
II
Тогава Магдалина реши да се управи сама до гостилницата си, като се стараеше да си припомни, по някои видени сгради и предмети, улиците, из които бяха дошли.
Тя помнеше, че преди да излязат тука, бяха минали край една градина и фана посоката, която й се стори, че е най-вярна. Мина една по-малко шумна улица и се озова на някакъв мегдан, на оня край с градина. Като отиде до нея, видя, че е друга градина.
Тя се озърна слисана.
Спомни си тогава, че беше видяла високото кубе на една черква. Едно такова кубе се издигаше недалеко през къщята. Улови друга улица, по посока на това здание. Но намери, че тая черква е друга. Тогава съгледа, че се издигаха наблизо и далеко и други кубета на черкви. Това я забърка.
Често минувачи се спираха и изглеждаха тая хубава жена очудени.
Един-двама млади, наконтени мъже почтително подигнаха шапките си и я запитаха или й думаха нещо, което тя не разбираше.
— Боже мой! — пъшкаше тя, като продължаваше да се лута из улиците и да изглежда зданията, прилични по нещо на гостилници.
Па фана да негодува против мъжа си.
— Остави ме, заряза ме, дивакът. Изгуби жена си! Де се е чуло това?
И пъшкаше.
Тя попитваше неволно някои срещнати хора за мъжа си, дано се улучи някой българин. И на влашките им въпроси тя отговаряше въпросително: Туркулов?
— Трябва да е туркиня или да търси някой турчин — казаха си двама офицери, на които пак беше отговорила с тая дума1. Па й махнаха да дойде с тях. Тя доверчиво ги придружи и вървяха заедно около сто метра.
— Credieu! Elle n’est pas mal. Un vrai type de femme mignonne — каза единият.
(Дявол! Бива си я. Истински тип на миловидна женица).
— Elle plait vraiment — казваше другият.
(Наистина, привлекателна).
Те повикаха стоящия до ъгъла стражарин и му говориха нещо.
Стражаринът, човек нисък, дебел, с грубо лице, с паднали мустаци въз устата, дойде при нея, поздрави я и я попита:
— Туркул?
— Да, да! — отговори Магдалина радостно. Тя се чудеше как не се сети по-рано да се обърне до съдействието на полицията, за да намери мъжа си.
— Пофтим, домна! — каза й стражарят и й направи знак с ръка да го последва.
Тя тръгна с него поуспокоена.
Няколко пъти полицейския служител се обръща към нея се с тоя въпрос:
— Турку?
— Да, да, да, Туркулов.
И тя се усмихваше щастливо. Как сега й се виждаше симпатичен тоя човек.
Минаха две улици, пресякоха градина с железен стобор. Магдалина пак помисли, че това е първата градина и улицата й се стори, че е една от минатите с мъжа й.
— И каква хитра тукашната полиция! — мислеше тя. — Знаят всеки пътник де е слязъл и как го викат. Как ще да натъркам носа на Цанка, тоя дивак! — После й домиля за него: — И той сега ме дири и се е уплашил за мене… Трябва един цял лев да подарим на стражарят.
Припичаше. Магдалина имаше силна жажда от многото ходене. При едно павильонче на улицата видя, че хората пият вода из чаша, която им наливаше момиче.
Тя направи знак на другаря си, че иска да пие. Той разбра и се отби с нея при павильончето. Но като сръбна от содата, тя се намръщи и остави чашата.
— Вода! — каза тя.
Девойката разбра и й наля вода. Магдалина с наслаждение изпразняше чашата, догдето другарят й разменяше няколко думи с продавачката на сода. Тя пак зачу думите „турк“, „туркул“.
Стражарят изпи недопитата от Магдалина чаша със сода, па й каза, като си отри надвисналите мустаци: — Мерси.
