— Вчера пак срещнах едного от тях с книги под мишница… продава ги из улиците… Ама пазил ме бог да купя нещо — каза поп Сребро.
— А бе, не е, дядо попе: ти за другиго разбираш! — пресече го докторът.
Офицерът пак пое:
— Ако славата му не даде хляб, тя му спечели врагове. Голямата му дарба възбуди завистта на ония, които тя засягаше. Пиперков ми казваше за мълчалив един комплот на пишущите братя, който отдълго време правил живота на Мартинова несносен. Непрестанните злъчни и от всички страни печатни нападки, хули, клюки, обезценяване на трудовете му, отричания таланта му го правили нервен, раздразнителен, уязвявали извънредно чувствителното му самолюбие и убивали съня и здравето му. — „Видиш ли тоя концерт от вълчи воеве против мене, брате, казвал той на Пиперкова. Той ще ме убие, слаб съм, няма да устоя: от чуплив кристал съм направен, не от гранит. А в тая злощастна България на един писател е нужен при таланта, и желязна душа, и железен юмрук, който аз нямам…“ От една страна самолюбието, от друга — черната сиромашия при горделив характер докараха злото: нервозната раздразнителност сломи духа му, а отчаянието уби куража му; такъв е нашия обществен живот.
Аргиров помисли и каза, като допи чая си:
— Пак обществото криво, пак България лоша, злобна, завистлива! Така пеят всичките глупци, за които светът е лош, защото те не знаят ни на себе си да бъдат полезни, ни другиму.
— Извинете, Мартинов беше полезен със своята литературна деятелност — каза Врачевски.
— Кому беше полезен?
— На обществото… на народа, в духовно отношение, разбира се.
— Защо тогава не живее?
— Защото у нас перото не може да храни, книжната търговия няма пазар.
— Щом няма пазар една стока, то значи, че тя се не дири, че не трябва. Повтарям ви, той е глупец и ненужен човек и на себе си трябва да се сърди само.
— Непрактичен, но не глупец — възрази майорът.
— Глупец. Позволете ми: какъв бихте ме нарекли, ако вместо да правех търговия с жито и пашкули, аз изнасям на тържището гладки валчести камъчета, извадени из дъното на Искъра? Може би тия камъчета подир сто години да потрябват за нещо някому и да добият цена, но сега с тях аз ще мога да постигна едно нещо: да умра от глад или от отрова като негова милост, без да имам право някого да обвинявам. Тъй ли?
— Имаш право, кумче! — потвърди поп Сребро. — Хай наздраве, да е жив наследникът! — и той изпи чашката с бенедиктин, що поднасяше слугинята.
С изключение на майорът и Врачевски, всички се съгласиха много или малко с практическите възгледи на Аргирова. Майорът възрази нещо, но слабо, чувствувайки правотата на студената му логика.
— У нас, бай Грудов, писателска слава и сит корем не могат да вървят заедно — заключи Врачевски.
— Богат ли си — славен си, беден ли си — лови звезди от небето — вятър — добави докторът.
— Ако забележа, че някое от децата ми ламти за тоя гладен занаят, ще счета, че това е едно проклятие божие — каза Аргиров. — Ако не ще бащиното си поприще — нека стане чиновник, адвокатин, доктор, орач, буклукчия, но само писател — да е просто…
И попът се съгласи с Аргирова.
— Аз имам две дъщери за женене — каза той, — но двесте да имах и в светът един ерген, пак нямаше да му ги дам, ако беше календарджия.
Никифоров, който се завърна из другата стая и зачу последните попови думи, каза:
— Дядо попе, твоите мисли са малко ръждиви, нашето отечество има хиляди души като тебе и като мене, ние ще живеем и ще умрем, без да оставим някакви следи. Славните хора са редки и колкото повече ги има един народ, толкова по е той напреднал и честит. Мартинов наистина е беден, но той е гордост за нас и само хора, които не разбират от високото и идеалното, могат да съдят тъй лекомислено, както прави светинята ти… Славата не се купува с пари, поетът е нещо рядко и високо…
Поп Сребро се ухили и каза:
— Нека тя бъде за другите — славата до нас да не дохажда… такава баснаджийска слава с глад.
— Ех, дядо попе, не отбираш… затова не цениш такива хора.
— Ти белким би искал твоя Николчо да стане поет, да се слави и мре от глад?
Влезе шуреят на Никифорова, който се вслуша в разговорът, па троснато каза:
— А бе не поетът Мартинов, а се отровил някой си Мартинов бакалин.
— Ах! — извикаха всичките.
— Някой си Мартинов от Ючбунар: самоубил се, че имал дългове, та му продали къщата — добави новият гост.
Домакинята влезна в салона със засмяно лице, носейки на ръце Николча.
— Ето го, гълъбчето!
Настана общ възторг. Загалиха, замилуваха, зацелуваха по надутите бузки, по гойните меки ръчици детето. Дядовите попови мустаци го ободоха, то навъси чело, дигна накриво вежди и изплака, веднага утешено от майчината си цалувка, от която се разцъфтя ясна усмивка по нежното му бузесто личице и сини херувимски очици.
— Николчо!
— Колчо!
— Колинка!
— Коле!
— Коко!
И галените имена с безбройните драгостни изявления на любов се сипеха върху здравото дете, което сбра сега всичките погледи и сърца. Донесоха му количката с кончето, да я тика напред по паркета, вървейки по тоя начин опряно на нея. Когато то видя елхата, то извика хлъцнало от радост, остави колцата и самостоятелно закрачи към вълшебното дърво с прострени ръчички към висящите богатства на него. Присъствието на това драголюбно и нежно същество тук разля чаровна радост, след одевешния невесел разговор на събранието, и победоносно завоюва вниманията и умовете, и очите, които се не насищаха да му се очудват и радват.
Баба попадия направи с уста движение, като че го заплюва:
— Грозотнико! — каза тя с намусено от сияюща усмивка чело.
— Параскевке, отнеси Коленцето оттатък, нареди прощъпалника — заповяда Никифоров и като се обърна към присъствующите, той каза тържествено:
— Господа, този стар български обичай е един от най-хубавите наши обичаи и аз държа за него. Но той особено е важен за мене, защото, да ви се изповядам: аз съм малко суеверен: вярвам онова, което предскаже прощъпалника за бъдащето на детето.
— Как да не вярваш? Това си е наредено от нашата вяра — забележи попът дълбокомислено.
— А ще ме попитате: защо вярвам? — продължи Никифоров. — На основание фактите. Някога на моя прощъпалник аз съм вземал майчиния си гердан с жълтиците и сега видите…
— Играеш с жълтици, разбрахме — каза поп Сребро.
— Тоест, станах търговец — жълтиците, парите тогава значеха търговия… Бачо на своя прощъпалник земал кръста…
— И станал поп, бог да го прости — допълни поп Сребро.
— Малкият ми брат Димитър грабнал ножът…
— Хайдутин? — избъбра попът.
— За тогава, дядо попе… а сега офицерин.
— Истина — офицерин. Как се сбъдна! Божия промисъл. — И поп Сребро се прекръсти.
Майорът забележи:
— Любопитно е, че и аз съм бил вземал ножът и баща ми си помислил, че ще стана касапин.
— Не е много сбъркал. Тоя кръст, дето го получи за „храброст“ на гърдите подир Сръбската война, какво е? — усмихна се докторът.
