Поп Сребро се чешеше в тила и се мръщеше, вероятно искаше да си спомни за своя прощъпалник.
— Та видите — продължи домакинът, — в нашата фамилия предсказанията на прощъпалника не са лъгали ни един път. Сега разбирате колко е голямо и справедливо моето любопитство тая вечер.
Докторът и Врачевски потвърдиха също, че някаква тайнствена воля се намесва в случайностите на тоя обичай.
Не произволно и слепешки детето грабва тоя или оня предмет, а по силата на някакъв вътрешен нагон, някакъв сляп усет, инстинкт, разумен магнетизъм ръководи първото движение на ръчицата му… Може би тук се проявява и атавизъм… Припомниха и други примери за сбъднати предвещания. Другите безусловно се присъединиха към тяхното мнение. Баба попадия спомни, че брат й зел дивитя, а той бил двайсет години капзамалин в турско време, винаги с дивит и тефтер в пояса — капзамалин и умрял.
И цялото общество тука се намери в хипнотическо верующе настроение. Скептичен остана майорът, но той от такт и приличие не иска да нарушава ненужно умилителната общност в мислите и да накърнява с неуместни усъмнявания тържествеността на стария български обичай.
Домакинята, лучезарна от щастие и младост, пое от слугинята сребърната широка синия с предметите на прощъпалника и заедно с мъжа си ги наредиха въз килимче, постлано на паркетния под. Една ламба насред килима осветяваше следните вещи:
Куп жълтици (те означаваха търговец).
Кръст (духовно звание).
Орден (чиновник).
Детска сабица (офицер).
Пасти (чревоугодец).
Чаша вино (весел, жизнерадостен човек или пияница).
Китка цвете (кавалер и женолюбец).
Един подвързан в червено том „Стихотворения Пушкина“ (поет, писател)!
Умните и честолюбиви родители туриха последният символ на оня край, който почти оставяше в сянка под увисналия край от покривката на масата. Отсам, най-близо до погледа на детето, блещяха жълтиците, после орденът и сабицата. В увлечението на своята нежна родителска любов те си допуснаха тая невинна хитрост, уверени, че улесняват работата на орисията.
Златото лъскаше и блестеше съблазнително под яркия светлик на двете светила; блестеше весело и кръстатия орден от емайл, златообкован с алената си александровска лента. Сабицата, като едно бяло зъмче, лежеше красиво на килима.
— Облог правя, че ще налети право на жълтиците: сегашните деца са хитри — забележи поп Сребро, като впиваше погледа си в лъскавата купчинка.
— Аз съм за сабята — усмихна се майорът — и искам да черпи шампанско господин Никифоров: тя значи войник, значи генерал.
— Колчо да гледа ордена, ордена! — извика докторът. — Сега този, а като стане мъж — друг, с лента през гърдите — министерски! Помнете ми думите, орденът ще вземе!
Никифоров извика тържествено към жена си:
— Коленцето сега!
Радостни възклицания посрещнаха пак детето, когато госпожа Никифорова го внесе в салона.
Тя го сложи, закрепи на краката му и каза нежно:
— Коко! Там, там! — посочвайки му прощъпалника.
— Коленце! Вземи, вземи! — каза му галено и бащата, като ръката му сочеше прощъпалника и, неволно може би, право в златната купчинка.
Всички със замръзнала усмивка на лицето следяха с напрегнато внимание движението на Николча. Детето, като видя предметите, хлъцна от радост, която се изрази чрез някакъв самодоволен звук, полувик, полусмях, получуруликане. Па с прострени ръчици то закрета смешно с неукрепналите и разкрачени нозе право към съблазнителните вещи.
— Нали ви думах — право там отива — избъбра поп Сребро.
Николчо действително приближи златото, наведе се да грабне с разперените пръстчета лъскавото купче, но внезапно погледът му мина на съседните предмети и то посегна към сабицата.
— Генерал Никифоров! — Шампанското! — извика весело офицерът, като погледна бащата.
— Яй… яй… — изсмя се детето, което, без да свали ръката си до генералския символ, премести я над китката.
— Чапкън! — извика засмян, но недоволен бащата.
Дамите се изкикотиха лукаво.
— Ще гори жените — каза майорката.
Но детето пак се спря в нерешителност, сякаш засрами се, тури пръстче в уста, като да се затрудняваше в избора, па очите му се впиха вторачено в кръста.
— Земи кръста, къзъм — извика щастлив попът; — от тебе ще излезе владика, а не орман папазъ, като дядо ти попа.
Но Николчо не пипна кръста, а гледаше нерешително на всичките предмети.
Непонятното колебание на Колето да си избере нещо замени напрегнатото любопитство с тревожно чувство…
— Коко! Я виж как свети? — и майката посочи жълтиците, за да пренесе пак вниманието му на тях.
— Ъхъй, хъй! — изсмя се детето, па се наведе и грабна с двете ръце червената книга — томът със стиховете!
— Ах! — извика Никифоров.
Недоумение, почти досада, се изобрази по лицето му.
— Славен писател ще стане! — извика майорът.
— Велик поет! Пушкин! — извика Врачевски.
Никифоров погледна жена си стреснато.
Попът бърбореше нещо недоволен.
Аргиров също измънка нещо с кисело лице.
Докторът Галев пошушна:
— Празна работа. Аз не вярвам в тия предвещания.
Беседата сякаш стана хладна и увяхнала.
Тя се оживи пак, когато се сложи трапезата за нощно закусване. Запиха се здравици с шампанско. Никифоров задуши неприятното си чувство и придоби весел вид. Той учтиво поблагодари за изразените при тостовете от Грудова и Врачевски пожелания за успеха на Колча в поетическото поприще и като интелигентен и със светски правила човек даде духовито тона за приятни и живи разговори.
Къде полунощ гостите се сбогуваха и си излязоха весели и благоразположени. Когато Никифоров ги изпрати до вратнята с жена си, той се обърна към нея с внезапно намусено лице:
— На кого се е метнал? Та в нашия род не е имало просяци!
Вратнята се затвори. Навън зимната нощ, ясна и студена, покриваше с дрезгавата си тъмнина улиците, къщята, пространството. Далек шум от файтон тресеше нощния въздух и нарушаваше тишината и съня на нещата. Брилянтоподобни звезди блещукаха на тъмносиния свод, тайнствено и глухо надвесен над заспалата столица. Близо една весела група младежи, пеейки къс от опера, мина шумно и се отдалечи в мърчината на улицата. После покоят пак се въцари в цялата природа, при нямото мигане на небесните звезди, пътующи тихо из дълбочините на ефира.
Информация за текста
