небесното светило, сякаш в отговор на някакви спиритуалистични послания. Тези почти езически жестове към луната били източник на суеверни страхове относно феномена. Именно тогава цели села можели да научат за съществуването на сомнамбул сред тях. Затова родителите така внимавали да държат своите измъчвани от болестта чеда под ключ, независимо от възрастта им.
Често страдащите от сомнамбулизъм могат да бъдат изведени от състоянието си от най-неподозирани дразнители, като в същото време убождане с игла например не е в състояние да им окаже никакво въздействие. Неочакван приглушен шум — и болният „идва на себе си“, често овладян от истеричен страх и шок от ставащото с него. Представете си да заспите най-спокойно и изведнъж да отворите очи и да откриете, че се намирате на покрива на къщата ви! Налагало се множество страдащи от сомнамбулизъм деца да бъдат заключвани в спалните си през нощта от изтормозените им родители, които се състарявали преждевременно от напрежението и непрестанните тревоги. При повечето тежки случаи страдащите от това забавление не били в състояние да си намерят постоянна работа, нито да изпълняват брачните си задължения. Мнозина линеели зад четирите стени на домовете си. Жертви. Неясни и злощастни съдби.
Има и други, страдащи от нощни страхове и хистерии на емоционална основа, често проявяващи се по залез-слънце или при пълнолуние. Смятани за ненормални и свързани със спиритизма, от страдащите от нощни фобии и сомнамбулите се страхували като от хора, обладани от окултни сили. Повечето неуки хора се опасявали, че подобно състояние е заразно зло. Семействата, в които имало сомнамбули, били отбягвани. Наричани от повечето хора „лунатици“, страдащите се смятали за прокълнати, за белег на злото и за знак за някакво извършено и неизповядано злокобно дело. На много семейства, в които имало подобни жертви, бил отказван достъп до църквата. Постепенно откъсвани от останалото общество, тези семейства линеели в принудително уединение.
Съдейки по симптомите и странната „лунна връзка“, Райхенбах смятал, че болестите са отговор на някакви фундаментални природни сили. Други негови колеги не били склонни да рискуват репутацията си с изявления по въпроса. Академичните умове не желаели да изучават тези специфични заболявания или т.нар. „окултни сили“ поради отдавна и здраво установени предразсъдъци. Нещо повече опитали се да оспорят методите му за събиране на данни и заявили, че при изучаването на хистериите не могат да получат никакви точни количествени резултати. А при липса на такива, трудът му би бил безсмислен.
Ясно било, че подобни състояния не можели никога да бъдат изучени без човешки субект в качеството си на наблюдател. Райхенбах гледал на този човешки субект като на лаборатория — свят, в който действат енергиите на възприятието. Нямало друг начин да се изучават подобни феномени. До изобретяването на принципно нови уреди за измерване, ролята на лаборатория можел да играе единствено човекът наблюдател. Това ново научно становище — прехвърляне от количественото към качественото — привлякло критичното внимание на специалистите.
Новият качествен подход към естествените явления постепенно щял да разкрие един забравен свят, в който можели да се видят просмукващите се във всичко енергии. Много учени виждали в това опасно „връщане към суеверието и невежеството“, но баронът по-късно щял да заяви, че в основата си природата е съставена от „всепроникващите енергии на опита“. Според него тяхното въздействие върху наблюдателите е толкова силно, че количествените методи не са в състояние да разкрият съществуването им.
Единствено човешкият организъм в качеството си на детектор и лаборатория можел да послужи най- добре като чувствителен индикатор за неуловимите по друг начин „мистериозни сили“. Психичните сили не можели все още да се измерват пряко с помощта на лабораторни методи. Райхенбах твърдо вярвал, че развитието на науката рано или късно ще доведе до изработването на някакви материални детектори на тези тайнствени енергии — инструменти, имитиращи реакцията на жив организъм. По-късно, когато случайно било открито взаимодействието между отделни вещества и човешките енергии, били изработени и въведени в употреба някои подобни устройства, носещи имената на своите изобретатели (Тор, Жоаре, Босе, Павлита, Майнке, Ханкс).
Твърдо решен да открие истинската причина за сомнамбулизма и свързаната с него хистерия, Райхенбах събрал сведения за буквално стотици случаи от района. Повечето хора се страхували да говорят за състоянието на близките си. Барон Райхенбах направил първата си стъпка в новата научна територия, когато му се случило лично да наблюдава феномена. Задачата налагала създаването на социологически профил, придружен от нова философска обосновка и примери. Самите данни изискват повторна философска интерпретация, докато не се разработят задоволителни модели за решаване на проблема. Само прозорлив ум е в състояние да види последиците, които скоро щели да се разкрият при изучаването на многобройните случаи. Освен това, преди да се направят някакви категорични твърдения, събирането на нужните данни изисквало посещения и разговори със стотици, а може би и хиляди семейства.
Съчувствието му към страдащите имало в подкрепа внушителен научен арсенал. Фон Райхенбах можел да види странната причина зад външно ужасяващата гледка. В крайна сметка изследването би могло да доведе до намирането на някакво лечение. Малцина била отхвърлили силното му уверено и благожелателно присъствие. Едва ли са много учените, споделящи с такава лекота истинските мотиви на изследването си. Спечелването на доверието на „чувствителните“ пациенти е първата реална стъпка в осигуряването на сведения за едно по-голямо начинание. Макар и на възраст, родителите доста бързо казвали на барона кога и при какви точно обстоятелства собствените им деца проявили сомнамбулизъм за първи път.
За да разбере истински повечето от характерните черти на тези заболявания, баронът проучвал страдащите от заболяването с дълбоко лични въпроси. В този случай той изпреварил психоанализата на Зигмунд Фройд. Въпреки продължителните си и конфиденциални разговори със сомнамбулите, той забелязал, че това не води до подобряване на състоянието им. Разговорите не премахвали симптомите и не помагали на жертвите „да се изправят срещу страховете си“. Не, баронът продължавал да вярва, че за този странен вид болести има дълбока и неразпозната естествена причина.
Щом случаите започнали да стават все по-малко информативни и все по-психологически, фон Райхенбах започнал да разбира тежестта на онова, което по-късно щяло да бъде наречено „емоционално заболяване“. Баронът разбрал, че макар и емоциите да са провокирани от болестта, самите те не са в основата на състоянието. След като събрал и проучил хиляди случаи, барон Фон Райхенбах открил някои любопитни черти, които винаги се проявявали у страдащите от нощни хистерии и сомнамбулизъм. Когато се заел да изучи случаите още по-задълбочено, устойчивото проявление на тези феномени наистина го шокирало. Срещало се постоянно.
Родителите разказвали, че нощните мускулни схващания, страховете и ходенето насън се появявали още когато децата им били съвсем малки. В повечето случаи с напредването на възрастта симптомите постепенно изчезвали. Страховете, мускулните схващания и сомнамбулизмът винаги следвали определени лунни фази и достигали максимума си по време на пълнолуние. Засегнатите били по правило по-възрастни. Броят на децата бил нищожен и те били прекалено малки, за да имат някаква представа за свързаните с луната суеверия или за плашещите езически фантазии. Изразът на хистерията или сомнамбулизма у тях не е отговор на атмосферата на страх в семействата им, а естествена реакция на някакво естествено външно влияние.
Наблюдателният и проницателен барон забелязал, че повечето от посетените от него семейства по принцип не били особено суеверни, нито пък кой знае колко религиозни, и не изпитвали религиозен страх от „лунатичните“ влияния. Макар някои да прибягвали до старите народни фолклорни практики на екзорсизъм, магия и носене на талисмани, повечето просто се отказвали да търсят бърз лек за тежкото си положение. Родителите на ходещите насън деца били измъчени от грижи, мълчаливо страдащи хора.
Свръхчувствителните хора
И така, имало огромен брой случаи, при които у малки деца започвали да се появяват нощни страхове и ходене насън, без да е налице каквато й да било предварително заложена „провокираща атмосфера“ или религиозни страхове. Проявите били спонтанни и се случвали толкова ранно в детството, че не биха могли да се обяснят с внушение. А ако болестта се предаваше по наследство, тогава от нея би трябвало да страдат и други членове на семейството. Такива обаче нямало.
Освен това, случаите, от които баронът се интересувал, били доста изолирани и разкривали разпространение на заболяването в голям район. Баронът постепенно разширил изследванията си върху нощните фобии и сомнамбулизма из голяма част на Европа. Случаите били наистина много и при всеки се
