елегантни. Няколко вакуумни лампи можели да се комбинират заедно и така да се постигне още по-голяма тяга. Може би дори можело лампите да се модифицират така, че да имат по-добър фокус и оттам — по- добро ускорение. Това били нови мисли за развиването на нови — и оригинални технологии. Мечтата за нов ракетен двигател била в ръцете му.
Младият и замислен гимназист с интереси към физиката успял да отблъсне непоклатимата стена от конвенционални забрани и академични ограничения със силата на въображението си. Невероятните му наблюдения се превърнали в сърцето на революция в науката за електричеството — областта, която ръководела физиката по онова време. Не сме чували за този феномен или за условията на първоначалното наблюдение поради една-единствена причина — днес теоретиците твърдят, че всичко това е „невъзможно“.
Мислите му се насочили към бъдещето — неговото бъдеще. Докато кандидатствал за колежа, Томас размишлявал върху гравитацията. Питал се дали всъщност не е открил някаква огромна и останала скрита досега тайна. Подобна тайна би могла да се усвои в световната революция. С подобна тайна би могло да се стигне до звездите. Задействани от някой бъдещ астронавт, двигателите му биха могли да понесат целия екипаж до невъобразимо далечни нови светове. Бил сигурен, че системата му е в състояние да изтръгне космическия кораб от здравата прегръдка на гравитацията и да го понесе към сапфирените бездни на космоса.
Контактът
През 1922 г. Томас Таунсенд Браун влязъл в Калифорнийския технологичен институт. Бил седемнадесет годишен младеж с блестящ ум. Отчаяно се опитвал да привлече към себе си вниманието на някои видни професори. Един от онези, на които се възхищавал най-много, бил Робърт Миликън. Вярвал, че споделянето на резултатите от експериментите си с него ще бъде ползотворно. Междувременно Томас натрупал достатъчно наблюдения, за да подтикне и другите, които били „далеч по-способни“, да се заемат с изучаването на новия ефект на силата на електричеството.
Запалените мечтатели никога не могат да удържат мислите си. Те са толкова импулсивни, колкото и енергиите, с които се занимават. Том просто искал да разработи космическия си двигател, за да може човечеството да се впусне в изследване на безкрайните дълбини на космоса. Ако знаел лошото отношение на Миликън към великия Никола Тесла, едва ли щял да си губи времето и нервите с него.
Миликън се подиграл с Тесла, когато последният оповестил, че е открил космически лъчи. Когато и други учени потвърдили някои от твърденията на Тесла, Миликън не отстъпил и академичен до мозъка на костите си, продължавал да опровергава идеята. Най-накрая не можел да удържа позициите си и му се наложило да отстъпи, но пък започнал да твърди, че самият той е открил „нови космически лъчи“.
Затова когато бил пренебрегнат от Миликън и неколцина други преподаватели, Том се чувствал като разбит. Биографиите на прочутите учени обикновено показват, че когато мечтите им се отхвърлят от висшестоящите, учените отстъпват под силата на натиска. След подобен период на безмилостен тормоз започват да подлагат на преоценка вижданията си и отричат най-съкровеното в сърцата си. „Пречистени“ от нездравословния си романтизъм, те изведнъж отново започват да изпитват странно привличане към общността. През останалата част от живота си са заети да се подиграват с другите мечтатели, успешно изпълняват дребните си, но за сметка на това тясно профилирани технически задължения и завършват живота си като високоуважавани, но кухи отвътре старци.
Том Браун трудно можел да понесе подобно отношение. Нито един учен, дори великият Робърт Миликън, не приел идеите му. За тях новата електрическа сила била пълна глупост. Феноменът просто нямал място в приетия академичен речник. Но Том нямало да загърби романтиката. Именно в нея виждал истинската и благородна наука. Без страст тя е нищо. Малкото момче от малкия град мечтаело за света на науката. Той давал смисъл на живота му. Прочутите учени, романтичните идеали за науката и нейната слава именно това формирало характера му. След нанесения удар нещата в Калифорния далеч не тръгнали добре за него.
В първия си сблъсък със закостенелите учени Том получил безценен урок. Онова, с което разполагал, било истинско. Знаел го. Защо и те не искат да го научат? Нима се страхуват от истината, или просто не са достойни за тайните й? Оставен на студа, сега той знаел къде да намери топлина. Никога повече нямало да отдава почит на онези, които не си правели труда да го изслушат или да научат тайната му. Леденият отговор на академичния свят щял да събуди собствените му защитни реакции, Бързо научил, че колкото и да е странно, „отхвърлянето“ е нещо напълно нормално на места, където очаквал най-малко — в университетите и научните лаборатории.
Том Браун успял да се предпази от отровата на заразната академична болест достатъчно дълго, за да постигне легендарните резултати от проучванията си. И докато постепенно набирал сила от първата схватка с ледника, той изведнъж разбрал какво всъщност е станало. Може би първите няколко пъти Миликън просто е бързал за обяд. А останалите просто са подражавали на отношението му към младия Браун, предпочитайки сигурността на мястото си пред непринудените разговори с многообещаващи младоци.
Каквато и да е била причината, Том изобщо не се съмнявал, че откритието му ще разтърси науката из основи. С простия си експеримент в гаража той достатъчно нарушил равновесието, за да отблъсне и най- великите физици. Видял с очите си тази любопитно дразнеща, но същевременно и смешна реакция на хората, които заради предразсъдъците си просто не можели да приемат научната истина.
През 1923 г. Том с радост се преместил Кениън Колидж в Охайо. По-близко до топлината на родния дом, той вече не смятал, че величието и широката известност са идентични. Продължил изследванията си със собствени средства. Том вече не се нуждаел от ничие внимание или уважение и постепенно „се разкрил“ на професора си по физика, който научил за заниманията му. Д-р Пол Бифийлд бил силно заинтригуван от описанието на домашните му експерименти и феномена, чието съществуване било вън от всякакви съмнения. Професорът окуражил студента си. Тихото достойнство и увереността на Том му казали всичко, което искал да знае. Сериозен, въздържан, искрен. Описанието на странния ефект запалило любопитството му. Д-р Бифийлд поискал да го види с очите си. И имало причина за това.
Навремето д-р Бифийлд бил състудент на Алберт Айнщайн в Швейцария. През годините двамата си останали близки колеги и приятели. Професорът разбирал, че в електродвижещия ефект на Том се криело нещо дълбоко. Феноменът не можел да бъде обяснен конвенционално, просто защото нямало конвенционален начин да се изрази проявата му. Ефектът бил гравитационен. Д-р Бифийлд и Том обсъдили въпроса дали моментното подаване на електрическа и гравитационна сила може да предизвика електро гравитационен ефект. Този разговор положил началото на едно дълго приятелство, което щяло завинаги да промени живота на Томас Таунсенд Браун.
Д-р Бифийлд подкрепил откритието на Том и го окуражил да продължи проучванията си със средствата, които можел да му осигури колежът. Том бил дълбоко трогнат. Топлината постепенно започнала да го връща обратно към научния свят.
Д-р Бифийлд смятал, че постулатът за „явната пропаст“ между електричеството и гравитацията, установен От академиците преди толкова много време, очевидно се нарушава от домашния експеримент на Браун. По-нататъшните проучвания показали постоянството на подобни ефекти, наблюдавани като изолирани случаи от началото на века. Действието на задвижваща сила се наблюдавало и при използването на различна електрическа апаратура. Резултатите били отразени в различни броеве на няколко научни издания.
През ноември 1911 г. Едуард С. Фароу написал обширен доклад за собствените си открития във връзка с намаляването на гравитацията. Той забелязал, че свързаните с въздушни проводници и плочи макари губят от теглото си. Когато поставил макарата на точни везни (които не били направени от метал) и „стрелял“, устройството изгубило една шеста от теглото си. Фароу правел тези опити многократно и съвсем открито, позволявайки на присъстващите да разглобяват всяка част от апаратурата му. Нещо повече — предлагал и на останалите да повторят резултатите. При тези повторения ефектът отново се наблюдавал, макар и да бил по-слаб. Разликата се дължала на специално разработеното бързо въртящо се и „даващо искра колело“. Фароу смятал, че апаратът му анулира околното гравитационно поле, което наричал „вертикален компонент“. Той разглеждал гравитацията като специален електрически ефект, действащ вътре в неутралната материя. Горе долу по същото време в Париж Дюкрете създал друго малко антигравитационно устройство. То представлявало бързо въртящ се диск от слюда, който се издигал, когато бил зареждан с
