Хемънд Инис
Самотният скиор
На Питър Уилсън
Надявам се, че тази книга ще възкреси много приятни спомени за местата, които сме посещавали заедно. А поради това, че нейното действие се развива в Доломитите1, тя ще ти припомни по-специално за едно малко алберго2 близо до Порте неле Алпи3, където се срещнахме на чашка. Ти отиваше към Кортина4, а аз слизах от Кортина за Венеция.
Глава първа
На път за Доломитите
Бях гледал всички епизоди на филма, но днес за пръв път щях да видя изцяло монтираното копие. Гледането на филмовия материал представляваше най-обикновена, делнична работа — парчета кинолента, от които трябваше да се подбират монтажни дубли и варианти. За мен те не означаваха нещо повече от произволно разпилени страници на някакъв ръкопис, в случая целулоидни ленти, които трябваше да бъдат внимателно и хладнокръвно навързани в киноматериал.
Но сега беше съвсем друго, защото седях в тъмнината на прожекционната зала и на екрана пред мен оживяваше последователно цялата тъжна история. Разбира се, тя не протичаше точно така, както беше станала в действителност, а и не би могло. Нито един зрител не би издържал, ако бяхме направили филма по този начин. Доста неща бяхме „обработили“, за да се получи един стегнат разказ. Но всичко важно беше останало, така че с пликче лепкави бонбони и потни ръце, стиснати в тъмнината, всеки, който пожелаеше да похарчи няколко шилинга, би могъл да се забрави за час и двадесет и три минути и да заживее в атмосферата на напрежение и страх, в които ние живяхме в онази хижа в сърцето на Доломитите.
Филмът започваше с приближаващ се кадър на хижата, заснета откъм
Но ще кажете, как мога да не знам кои ще бъдат вътре и какво ще кажат, след като аз съм написал сценария? Точно така. Но едно нещо е да съчиниш сценарий, а съвсем друго — да описваш неща, които наистина са се случили — да пишеш, така да се каже, заедно с мъртвите, които надничат през рамото ти. Енглес го измисли това — да се направи сензационен криминален филм за приключение, което е лично изживяно. Той беше човекът, който ме запозна с истинските герои, спомогна да се постави мизансценът и взе голямо участие в режисиране на драмата, която се разигра. Той дори ми даде и заглавието — натрака го черно на бяло на пишеща машина с вече вдървени и изстинали пръсти. Фактът, че аз написах сценария, а един режисьор го реализира, не попречи на филма да изглежда някак си изцяло творение на Енглес.
Така че за мен окончателният вариант на филма беше като кошмарно съновидение. И докато разказът за всичко, което познавах толкова добре, следваше своята последователност, всеки герой от екрана се трансформираше в съзнанието ми и приемаше друго лице, това, което аз познавах. Аз вече не виждах актьорите, които играеха съответните роли, а истинските хора, такива, каквито те са били някога. Все едно че гледах пред себе си призраци — толкова много от хората бяха умрели. А и аз самият бях стигнал доста близо до смъртта — високо там по студените снежни склонове под Монте Кристало.
Станалото беше толкова живо в паметта ми, че аз не се нуждаех от хилядите метри филмова лента, струващи над сто хиляди лири, за да си припомня всичко. По-добре мъртвите да лежат в гробовете си, отколкото да излизат като бледи призраци от целулоидната лента, мърдащи устни за слова, които някога като живи бяха произнасяли. Имаше нещо неестествено и дори страшно в това да седя сега в удобното кресло и да гледам всичко изживяно, акуратно подредено на филмовата лента със съзнанието, че кочаните с билети са вече готови.
Сигурно доста странно ви е прозвучал този начин за започване на разказ, в който няма да се говори за призраци и привидения, но в който ще стане дума за една групичка хора от кол и въже, за алчност и насилие в непривична обстановка. Ако започнах отзад напред, то е, защото чак след като видях подредената купчина от филмови ролки, на които беше запечатан направеният от нас филм, аз почувствувах необходимостта да разкажа всичко точно така, както се случи с мен. Повече не искам да гледам филма — никога вече. Независимо от това, колко голям успех ще завоюва — а в него има всичко, което може да му осигури успех, — аз вече му се нагледах. Сега за последен път ще разкажа случилото се точно така, както стана. С този разказ може би съзнанието ми ще се изтощи и аз ще мога да забравя всичко окончателно.
Както най-често става с изумителните случки в живота на човек и аз се уплетох в тази история по една чиста случайност. Беше първи декември — сив, мокър ден, който напълно отговаряше на настроението ми — и всичко започна не някъде другаде, ами в една аптека6. Дерек Енглес стоеше пред щанда и пиеше от голям стакан някакво тъмно, газирано питие „за избистряне на погледа“. Той ме стрелна с очи над ръба на чашата и се намръщи недоволно. Винаги е искал хората около него да мислят, че алкохолът не му влияе. Той поглъщаше спиртните напитки така, както повечето от нас поемат храната си. Само по този начин мозъкът му работеше най-добре. Нещо трябваше да подгонва като с камшик действията и речта му и чашката беше неговият стимулатор. Той никога не закусваше и лекуваше махмурлука си, като тайно гълташе аспирин, който винаги носеше със себе си. Не знаех защо се бе озовал на Шафтсбъри авеню тази сутрин. Просто така се бе случило. Понякога съдбата слага добрата си маска и размества пионките по шахматната дъска на живота, за да се срещнат точно тези, които се търсят. Така беше станало и този път.
Някои казват, че всичко се нареждало най-добре от само себе си. Но хората, които правят това изявление, са били винаги обгърнати от самодоволна сигурност.
Съгласен съм, че едно събитие влече след себе си друго, че всеки отделен период от живота на човека е свързан със следващия по строго определен начин. Но невинаги е възможно да сграбчиш свободния край точно в момента, когато най-много ти трябва. И аз се чувствувах доста отчаян, когато срещнах Енглес тази сутрин.
Преди войната7 аз работех по семейна традиция в едно малко, прилично предприятие — местния вестник на Уилтшайър. Но вестникът фалира и след като прослужих три години зад граница и стана време да ме демобилизират, аз се оказах без работа. Страшно много исках да се върна при Пеги и детето, но с жена ми се разбрахме, че нищо друго не ни остава, освен да подпиша договор за една година свръхсрочна служба. След това един мой приятел предложи да основем издателство в Ексетър. Искаше да му стана съдружник. Като се уволних, ние вложихме в новото начинание всичко, което имахме. Издателството просъществува шест месеца — хартиената криза и липсата на капитал ни ликвидираха.
Писах до всички, които познавах — приятели от преди войната и познати от службата. Всеки ден преглеждах най-старателно обявленията „Търси да назначи“ във вестниците. Но лодката на безработните беше претъпкана от такива като мен. Изпратих обратно Пеги и Майкъл в къщицата ни в Уилтшайър и ето ме в Лондон да търся работа.
Бяха минали пет години от последното ми идване в Лондон и през това време бях обиколил половината свят. Бях скитал из големите градове на Италия и Австрия. Бях живял в най-добрите хотели на Европа. Бях разполагал с прислуга и безплатен превоз. А тази сутрин стоях под дъжда на площад Пикадили като една нищожна молекула от грамадния потоп, залял Лондон. Чувствувах се самотен и изгубен сред множеството. Изпитвах някаква възбудена напрегнатост и същевременно бях потиснат. Възбудата идваше от самия
