тръгна след Алдо за терасата. Когато Алдо се върна, той мина зад бара и извади телеграма в плик.
— За вас, синьоре — подаде ми я той.
— Кога пристигна? — попитах аз на италиански.
— Тази сутрин, синьоре. Точно преди да тръгнете. Донесе я Емилио, когато дойдела ви вземе тази сутрин.
— Защо по дяволите не ми я даде тогава? — извиках ядосано. — Не виждаш ли, че това е телеграма и следователно съобщението е бързо?
Той се ухили с овчата си усмивка и разпери ръце в неминуемия жест, който използваше, за да обясни всичките си малоумни постъпки.
Разкъсах плика. Телеграмата беше от Енглес: „Предполагам, ще посетиш търг с наддаване. Телеграфирай най-подробен доклад, ако Манчини не купи. Енглес“
Сгънах телеграмата и я пъхнах в джоба си. Той искаше най-пълен доклад, ако купувачът не е Манчини. Очаквал ли е да се появи неизвестният купувач? Но него какво го интересуваше кой ще купи „Кол да Варда“? Обаче той искаше доклад по телеграфа, а това означаваше да се ходи още веднъж до Кортина. Реших да пробвам как съм на ските. Не бях карал ски, откакто ме бяха преместили от Толмина в Рим, т.е. преди две години. Вече се канех да тръгна за стаята, за да си сложа ски екипа, когато се сетих, че искам да задам един въпрос на Алдо. Този въпрос възникна, когато Валдини започна да наддава търга.
— Алдо — запитах аз на италиански, — ти защо не искаше да ни дадеш стаи, като пристигнахме? Сеньор Валдини ти беше наредил, така ли?
Алдо погледна безпомощно към терасата. Страхуваше се да отговори. Но даде да се разбере, че аз съм прав.
—
Качих се в стаята си. Начуках на машината отговор до Енглес: „Търгът сензационен. Продадоха на неизвестен купувач, действуващ чрез венециански адвокат. Валдини за Карла елиминира Манчини с два милиона. Неизвестният елиминира Валдини с четири милиона. Блеър“
Когато слязох отново долу, контесата стоеше на бара сама. Преди да стигна вратата, тя неочаквано извика: „Мистър Блеър!“
Обърнах се. Стоеше облегната на бара. Очите й гледаха подканящо, а широката й уста изглеждаше привлекателна от тънката усмивка, която повдигаше край щата на устните.
— Елате да пийнете нещо с мен — предложи тя. — Не обичам да пия сама. И освен това бих искала да поговоря с вас. Иска ми се да узная нещо повече за моята снимка.
Почувствувах се неудобно. Тя бе жена с твърд характер, а такива жени ме плашат. Освен това как можех да й обясня откъде имам нейната снимка.
— Съжалявам — отвърнах аз, — но трябва да слизам в Кортина. — Гласът ми прозвуча студен и враждебен.
Ъглите на устните й се отпуснаха в лъжливо разочарование, а в очите й проблесна насмешка. Тя отблъсна чашата си и дойде към мен. Скиорските й обувки не издаваха почти никакъв звук по голите дъски. Можеше да танцува с тях.
— Няма да ми избягате толкова лесно — каза тя и с лек сребрист смях промуши нежната си загоряла ръка под лакътя ми. — Аз също трябва да слизам в Кортина. Няма да ми откажете да ме придружите, нали? — И без да изчака моя отговор, възкликна. — О, защо англичаните са толкова сковани? Не се смеят, не са весели, страхуват се от жените. Винаги са толкова резервирани и благопристойни! — Засмя се. — Но вие сте мил и симпатичен. Вие имате, как да го кажа, особено излъчване. И то е много приятно, вашето излъчване. Е, ще ме придружите до Кортина, нали? — Тя беше склонила глава на една страна и в очите й играеше дяволит блясък, беше много обезпокоителен. — Моля ви, не гледайте толкова сериозно, мистър Блеър. Няма да ви прелъстявам по пистата. — Тя въздъхна. — Някога — може би, но сега — човек остарява. — Тя помръдна неопределено с рамене и се отправи към ските си.
— Страхувам се, контесо, че в случая
— Не се безпокойте. Ще си възвърнете формата. А и пистата за Кортина не е трудна. В началото трябва да се спускате на по-дълги диагонали, след това пистата е гладка. Готов ли сте? — Тя стоеше подпряна на щеките в началото на склона, който водеше към тъмната елова гора.
Усещах краката си като стъпили в паници. Сетих се какво каза Джо тази сутрин, че все едно е привързал чифт легени на краката. И аз изпитвах подобно чувство сега. По-добре да не й бях казал, че ще слизам до Кортина на ски.
— Да, готов съм — извиках аз и запристъпвах през терасата към началото на пистата.
Тънката й ръка в бяла ръкавица легна върху моята. Настроението й се беше променило:
— Мисля, че ние с вас ще станем добри приятели. Ще ви казвам Нийл. Това е толкова хубаво име! А вие по-добре ме наричайте… Карла. — Тя ми хвърли бърз поглед, за да се убеди, че съм разбрал намека, и след това с усмихнато лице и рязко оттласкване на щеките потъна в тъмната гора. Докато аз още се двоумях на ръба на склона, нейният вик: „Либера!“41 — долетя някъде дълбоко откъм средата на гората, давайки ми да разбера, че тя вече е стигнала до мястото, където ски пистата от Монте Кристало пресича пистата Кол да Варда — Кортина.
Отблъснах се с щеките, видях как върховете на ските ми залепнаха за склона и след това ме удари студеният въздух. Кантовете на ските прорязваха замръзналата повърхност на пистата. Карах бавно. По стръмните отсечки се спусках със снежно рало. От силното закантване по завоите чувствувах болки в глезените. Не беше много стръмно, но аз бях отвикнал да карам и ми се струваше, че пистата се спуска отвесно сред високите стволове на дърветата. Нямах време да мисля какви съображения неочаквано са накарали контесата да признае преди малко своята идентичност с Карла. Съзнанието и мускулите ми бяха заангажирани единствено със спускането.
На половината разстояние до ски пътеката видях контесата да ме чака на едно огряно от слънцето място. Стоеше като привидение в своя бял скиорски екип, който изглеждаше кремав в сравнение с по- чистата снежна белота. Реших се да направя завой с полухристияния за спиране. Получи се. Спрях точно до нея сред облак снежен прах. Излезе малко нескопосано наистина, но важното бе, че го направих, защото трябва да имаш доста яки нерви, за да се опиташ да правиш завой с християния при положение, че не си се качвал на ски от две години, а и по принцип не си от добрите скиори.
— Браво — поздрави ме контесата. В устата й димеше цигара и тя протягаше пакетчето към мен.
Взех една цигара. Чувствувах се много доволен от себе си. Бях се постарал да се покажа и нейното „браво“, произнесено с тих глас, ме изпълни с огромно задоволство. Докато палех цигарата, ръката ми трепереше от нервното напрежение на усилието, което бях положил.
Никой от нас не проговори, но мълчанието не беше потискащо. То по-скоро приличаше на мълчанието между двама души, които обмислят каква линия на поведение да предприемат. Сред дърветата беше много тихо и слънцето топло грееше. Загрятото ми тяло потръпваше от разливащата се умора. Цигарите бяха турски и техният екзотичен мирис се вбиваше като клин в заобикалящата ни самота от сняг и ели. Мозъкът ми работеше бързо. Знаех какво ще ме запита след малко. Тя затова беше спряла и запалила цигара. И аз трябваше да измисля някакво правдоподобно обяснение за това, как нейната снимка се е озовала в мен. Откъде ли я беше взел Енглес? Погледнах крадешком към нея. Тя ме наблюдаваше прикрито иззад виещия се от цигарата й дим. Очакваше аз да кажа нещо. Реших да наруша мълчанието.
— Значи, все пак това е ваша снимка? — казах аз, като се надявах, че гласът ми няма да прозвучи нервно.
Тя дръпна дълбоко от цигарата:
— Да. — Гласът й неочаквано бе станал глух и дълбок. — Вие бяхте напълно прав. Едно време се наричах Карла Ромета.
Поколеба се за миг. Аз не казах нищо. Изчаках тя да продължи.
— Вие, изглежда, знаете повече за моите работи, отколкото бих искала да се знае от чужди хора. Защото ние наистина не сме се срещали с вас преди, нали?
— Така е — трябваше да призная аз, — не сме се срещали.
