и няма нищо да спечелят. Имат някакви скрити причини. Тая Форели преследва някаква цел. Тя е прекалено способна с мъжете.
Човекът, който се беше измъкнал да проучи въпроса с Валдини, се върна и започна да шепне нещо в ухото на Манчини.
— Наистина е Форели — каза ми той през рамо. — Но защо, не знам. Сигурно си има някаква причина. Ако я знаех и си заслужаваше парите, щях да я накарам да се откаже да наддава срещу мен. Но аз не си хвърлям парите на вятъра, нали ме разбирате?
Той приближаваше лимита, който си бе определил. Съжалявах го. Не искаше да мисля за него, че не може да се бори за победа или че му липсва кураж. Не би искал един англичанин да го види победен.
Наддаването бавно приближаваше цифрата един и половина милиона. След това Валдини учуди цялата зала, като смени тактиката си. Той изведнъж скочи от един и половина на два милиона. В гласа му се долавяха триумфални нотки. Предположи, че Манчини няма да надхвърли тази сума.
Психологическата му атака излезе сполучлива. Манчини само повдигна рамене, когато аукционерът го погледна въпросително. След това стана. За него наддаването бе свършило. Манчини привършваше играта с достойнство. Той излизаше с чисти ръце от една нелепа и абсурдна сделка. Аукционерът вдигна чукчето. Този път движението му беше по-забързано.
Но едновременно с вдигането на чукчето се чу остър, твърд глас:
—
Залата ахна. Два и половина милиона лири!
Манчини седна отново и зашари с очи из залата. За секунда настъпи мъртва тишина. Погледнах към Валдини. Новата ставка помете от лицето му излъчващата сияние важност. Сега той гледаше объркано и глуповато. Аукционерът затърси с поглед новия участник в наддаването. Това беше нисък, блед човек в тъмносин костюм, седнал неудобно на корав стол с висока облегалка. Приличаше на предприемач. Дрехите му не подсказваха, че притежава толкова пари. Когато го помолиха да потвърди ставката си, той я повтори със същия твърд глас.
Аукционерът хвърли бърз поглед към Валдини, който кимна разтревожено и вдигна с още сто хиляди.
—
— Това е невероятно! — обърнах се аз към Мейн.
Очите му бяха приковани към новия участник в наддаването. Така и не ме чу какво му говоря. Извъртях се към Манчини:
— Кой е ниският човек, който наддава?
— Адвокат от Венеция. Съдружник в една фирма, която работи за големи индустриални предприятия. Той също наддава за свой клиент. — Тонът, с който ми говореше, издаваше загрижеността му от новото положение. Предполагам, че се бе уплашил да не би някой голям синдикат да е решил да завладее Кортина и тъй като разполага с достатъчно пари, да изхвърли него и приятелите му от бизнеса.
Валдини неочаквано скочи с петстотин хиляди. Докато произнасяше цифрата, гласът му едва доловимо изтъня. Тази ставка бе жест на отчаяние.
— Шокова тактика — прошепнах аз към Мейн.
Той все още наблюдаваше с напрежение и присвити очи сцената, която се разиграваше пред нас. Забелязах, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели там, където стискаше дръжките на фотьойла. Явно наддаването много го вълнуваше. Но изведнъж се отпусна.
— Какво? А, да, шокова тактика. Валдини е вече към края си. — И той се обърна отново напред, напрегнат и съсредоточен в наддаването.
Малкият адвокат като че ли се поколеба. Наблюдаваше Валдини изкъсо. Валдини нервничеше. Очите му скачаха напосоки из залата. Всички чувствуваха, че приближава лимита си. В залата като порив на вятър се понесе възбуден шепот. Студеният глас на адвоката го накара да утихне. Той скочи на четири милиона и сто хиляди.
Залата ахна. Адвокатът разчиташе, че лимитът на Валдини е четири милиона. Един бегъл поглед към лицето на Валдини го убеди, че е бил прав. Наддаването се оказа твърде високо за него. Валдини поиска разрешение от аукционера да телефонира на своя клиент. Отказаха му. Той го удари на молба. Неговият клиент, започна да обяснява Валдини, не е очаквал, че наддаването ще се покачи толкова високо. Предполагал, че и самият аукционер не е очаквал подобно нещо. Това било фантастична сума! В такива необичайни ситуации аукционерът трябвало да му разреши да се допита до клиента си за нови инструкции. Аукционерът отказа.
Той и залата очакваха напрегнато, наблюдавайки умственото напрежение, изписано по лицето на Валдини. На всички стана ясно, че той иска да продължи с наддаването, но не смее, без да е получил допълнителни инструкции. Чукчето се вдигна, поколеба се, докато аукционерът вдигаше въпросително вежди по посока на Валдини и след това най-после удари по масата.
Невероятният търг с наддаване приключи. Злитовията беше продадена на неизвестен купувач.
Глава трета
Двойно убийство
След търга нямаше почерпка. Хората в залата се разделиха на възбудени, жестикулиращи групички. Манчини тръгна да се съвещава с половината от хотелиерите на Кортина. Къде отиде Мейн, не разбрах — измъкна се тихомълком. Аз се оказах изоставен и трябваше да обядвам съвсем сам в „Луна“, като се опитвах да разгадая какво общо има всичко това с Енглес.
В „Кол да Варда“ заварих няколко групи скиори, тъй като слънцето все още грееше топло. Качих се веднага в стаята си и написах доклада до Енглес. Когато слязох отново долу, скиорите си бяха отишли. Но там беше Валдини. Стоеше на бара и пиеше. Имаше много жалък вид.
— Нямахте късмет — казах аз само за да има какво да кажа.
Той помръдна с рамене. Искаше да покаже, че няма нищо общо с тази работа. Но беше много пиян. Не можеше да контролира изражението на лицето си. Изглеждаше толкова окаян и нещастен, че аз почти бях склонен да съжаля това малко парвеню.
— Но така или иначе вие изтикахте поне Манчини — окуражих го аз.
— Манчини! — изсумтя той презрително. — Манчини е глупак. Той нищо не знае. Но онзи другият… — Той изведнъж избухна в сълзи. Гледката беше отвратителна.
— Много съжалявам — казах аз. Предполагам, че гласът ми е прозвучал доста сухо.
— Съжалявате! — изръмжа той с неочаквано променено изражение и настроение. — Вие пък за какво има да съжалявате? Аз съм този, който има за какво да съжалява. Аз трябваше да бъда сега собственик тук. Тази хижа трябваше да е моя. — Направи широк, всеобхващащ жест с ръка и след това добави: — Да, моя и всичко, което е в нея. — И той се втренчи лукаво в мен.
— Искате да кажете, че е трябвало да принадлежи на контеса Форели, нали? — запитах аз.
За секунда очите му изтрезняха и се фокусираха върху мен.
— Вие знаете прекалено много, Блеър. Вие знаете дяволски прекалено много. — Той, изглежда, обмисляше нещо. Изражението на лицето му не беше от най-приятните. Спомних си характеристиката, която Манчини даде за него: „Малък, мръсен сицилиански гангстер.“ Тогава помислих, че Манчини просто дава израз на завистта и раздразнението си. Но сега ми се стори, че може би Валдини е точно това, за което го смятаха. Изглеждаше грозен и опасен.
По дървените стъпала на верандата отвън се чуха стъпки, някой рязко отвори вратата. Влезе контесата. Тя явно бе в твърде възбудено състояние — личеше си по очите, лицето и начина, по който се движеше. Беше цялата в бяло — бял ски екип, бели ръкавици, бяла шотландска барета. Само шалчето и скиорските чорапи бяха червени. Тя изгледа строго Валдини. Малкото човече се сгърчи като балон, на който са изпуснали въздуха. Погледът на контесата се плъзна покрай мен и спря на бара. „Алдо!“ — извика тя.
Горилата пристигна бегом. Тя си поръча коняк и излезе отвън на слънце.
— Мисля, че шефът те чака — подметнах аз на Валдини. Той ме изгледа кръвнишки, но не каза нищо и
