усмихна с топла усмивка.
— Сигурно грешите — отвърна на английски. Гласът й беше дълбок и плавен. Приличаше на мъркане. — Но вие изглеждате приятен човек. Заповядайте, седнете и ми разкажете откъде ме познавате.
— Валдини, който през цялото време ме беше наблюдавал предпазливо, сега изведнъж скочи на крака. Мазен и лъскав, какъвто си беше, той веднага донесе един стол за мен от съседната маса.
— Е — попита тя, като седнах, — къде сме се срещали с вас?
Подвоумих се какво да й кажа. Очите й бяха много тъмни и говореха открито, че тя се забавлява с моето смущение.
— Мисля, че името ви е Карла — проговорих аз с несигурен глас.
Очите веднага станаха безразлични. Сега те бяха студени и твърди — твърди като тези от снимката.
— Мисля, че сте се припознали — отвърна тя хладно.
Валдини се притече на помощ:
— Ако ми позволите, да ви представя. Това е контеса Форели, а това е мистър Блеър. Той е от една английска филмова компания. — Не ми беше ясно откъде е разбрал последното и защо се нагърби със запознаването.
— Прощавайте за безпокойството — казах аз. — Мислех, че презимето ви е… Ромета.
Сигурен бях, че дъхът й секна. Но очите не трепнаха. Умееше да се владее.
— Е, сега вече предполагам сте разбрали, че сте се припознали, мистър Блеър — каза тя.
Аз все още не бях сигурен. Извадих снимката от джоба си и я показах.
— Това не е ли ваша снимка? — запитах аз, като държах долната част покрита.
— Откъде, имате тази снимка? — наведе се тя бързо напред. Докато изстрелваше, въпроса към мен, в гласа й вече нямаше нищо мъркащо. Беше твърд и ядосан и леко потрепващ. Но като промени внезапно тона, тя добави: — Вече сам може да се убедите, че това не е моя снимка. И все пак много странно! Много голяма прилика. Дайте да я видя! — И тя протегна с повелителен жест силната си загоряла ръка.
Престорих се, че не съм чул молбата й, и мушнах снимката обратно в джоба си.
— Какво необикновено съвпадение! — промърморих аз. — Такава поразителна прилика! Бях повече от сигурен, че… — Станах от масата. — Моля да ме извините, контесо — казах аз, като се поклоних. — Страшно необикновена прилика!
— Не си отивайте, мистър Блеър — усмихна се лъчезарно контесата. Гласът й си бе възвърнал мъркащите нотки. — Останете да пийнете нещо с нас и… да ми разкажете нещо повече за тази снимка. Жената от снимката толкова много прилича на мен, че ми се ще да узная нещо повече за нея. Вие ме заинтригувахте. Стефан, поръчай едно питие за мистър Блеър.
— Не, моля ви, контесо — възразих аз. — Чувствувам се виновен. Достатъчно ви досадих за един ден. Моля да приемете моите извинения. Необичайната прилика… трябваше да се уверя…
— Е? — запита Джо, след като заех мястото си на нашата маса. — Тя ли е момичето от снимката, или не?
— Мисля, че да.
— Не си ли сигурен?
— Тя не пожела да бъде разпозната — обясних му аз.
— Аз не бих я обвинявал — изръмжа той. — И аз не бих искал да ме разпознаят в компанията на това дръгливо псе, особено пък ако съм жена. Гледай го само как става от масата. Ще се пръсне от собствената си надутост.
Видях, че и контесата се надигна и започна да си слага ските. Не погледна нито веднъж към мен. Все едно, че нищо не се бе случило. Тя замъкна издокарания дребен Валдини отвън на снега, поговори с него, след това се отблъсна с щеките и изчезна от погледа ни надолу по слаломната писта към Тре Крочи. Като се връщаше, Валдини ми хвърли един бърз, кос поглед.
Обядвахме отвън на терасата и след това Джо излезе със своите фотоапарати и чифт, взети под наем, снегоходки, аз се прибрах в стаята си, за да започна работа по сценария. Но не ме свърташе на едно място. Не можех да се съсредоточа. Съзнанието ми не можеше да се освободи от загадъчния интерес, който проявяваше Енглес към „Кол да Варда“. Най-напред историята с арестуването на Хайнрих Щелбен, а сега тази контеса Форели, която приличаше толкова много на Карла! Това струпване на съвпадения беше прекалено голямо, за да повярвам, че между тях няма връзка. А с какво ги привличаше тази хижа? Ако Енглес ми бе казал още нещо…! Но може би и той не е знаел повече. Злитовията бучеше в ушите ми, тъй както бучеше и над цялата хижа. Чувах шума й дори чак горе в моята стая — нисък, стържещ, монотонен звук, по който разбирах, че шейната се изкачва или слиза. А в бара, разположен точно над бетонната стаичка за механизмите, шумът беше почти оглушителен.
Най на края изоставих всички опити да пиша. Начуках на машината доклад до Енглес и слязох долу — тъкмо навреме, за да видя как Джо се завръща със своите фотоапарати. Снегоходките представляваха някакви кръгли, привързани за краката му плочи. Докато газеше нагоре из снега на пистата Кортина, той приличаше на голям тромав слон. Посетителите за този ден отдавна си бяха отишли и навън стана тъмно и много студено. Хижата като че ли се затваряше в собствена черупка за през нощта. Алдо разпали голямата кахлена печка и ние, съвсем естествено, се примъкнахме към бара и анасонлийката.
Докато стояхме около бара, се случи нещо, което си заслужава да бъде отбелязано. Не беше нищо значително — или поне така изглеждаше тогава — и въпреки това със сигурност мога да кажа, че то беше част от схемата на събитията. Тогава около бара бяхме четирима — Джо Уесън и аз, Валдини и новодошлият, който се представи като Гилбърт Мейн. Беше ирландец, но от говора му се разбираше, че е видял доста страни по света и по-специално Щатите.
Валдини не преставаше да се опитва да изкопчи нещо от мен за снимката. Не можех да се отърва от него. На такива досадници децата им викат „лепка“ — както и да го пъдиш, все ще намери начин да се залепи отново. Но в края на краищата успях да го убедя, че смятам случилото се за нещо, което няма никакво значение за мен, и че наистина съм сторил една глупава грешка. Разговорът постепенно се насочи към някои необикновени транспортни средства като например злитовията. Спомням си, че Мейн тъкмо разказваше за някакъв лифт, чиито кабинки се придвижват със зъбчати колела по въздушна релса, когато лифтовата машина под нас загърмя със своя монотонен грохот. Стържещият постоянен звук правеше разговора почти невъзможен. Като че ли цялата стая се тресеше.
— Кой ли може да идва толкова късно? — запита Мейн.
Валдини вдигна поглед от ноктите си, които почистваше с кибритена клечка:
— Сигурно ще да е другият гост на хижата. Той е грък. Казва се Керамикос. Защо е предпочел хижата, не знам? Мисля, че Кортина му харесва повече. — Той се ухили и като пъхна клечката в устата си, започна да си чисти зъбите с нея. — Той е от левицата. Знае всичко, което може да се знае за политическия живот в Гърция. А харесва и жените. Контесата например — не може да откъсне очи от нея. Или както се казва на английски — изяжда я с очи. — И той гадно и мръснишки смукна през зъби.
Шумът на злитовията намаля и секна. Валдини продължаваше да говори:
— Той ми напомня за един гръцки бизнесмен, когото познавах преди войната. Аз тогава притежавах едно корабче по Нил — красиво и много доходоносно. За уморени бизнесмени, нали разбирате. Момишетата бяха специално подбирани едно по едно. — Начинът, по който произнесе думата „момишетата“, прозвуча така, сякаш говореше за стадо животни. — Това беше нещо като кораб вариете.
— Искаш да кажеш „плаващ бардак“ — изръмжа Джо. — Защо по дяволите не наричаш нещата с истинските им имена? Както и да е, за мен този разговор не е особено приятен. Не ме интересуват твоите вертепи.
— Но, мистър Уесън, не говорете така! Всичко бе толкова красиво, нали разбирате? Луната светеше. Луната над Нил е прекрасна. Имаше и музика. Това беше много хубав бизнес. А този грък — забравил съм му името, — той беше богат човек, търговец от Александрия — той винаги искаше различно момише. Той беше златна мина. Доста спечелих от него… Валдини млъкна, защото забеляза, че не го слушаме.
В това време навън се чуха бързи, отсечени стъпки. Вратата се отвори и студената тъмнина на външния свят превзе затоплената стая. Предполагам, че всички очаквахме с интерес отварянето на вратата. Човек винаги бърза да си състави някакво впечатление за този, с когото му се налага да прекарва известно време в такова изолирано място като тази хижа. От най-обикновено любопитство.
