Но мъжът, който влезе, се спря на прага, като ни видя четиримата, скупчени около бара. Като че ли се закова на място — едрото му тяло, обградено от тъмната бездна зад него, приличаше на статуя, поставена в ниша. Гледаше към Мейн. Високата фигура на Мейн се напрегна, той целият бе настръхнал. Всичко продължи не повече от секунда. Но през тази секунда атмосферата бе наелектризирана. След това Мейн се обърна към бара и поръча по едно питие за всички. Гъркът затвори вратата и дойде до бара. Изведнъж всичко отново се нормализира.
Бях абсолютно сигурен, че гъркът и Мейн се познават. Но предположението ми не се подкрепи с нищо от начина, по който новодошлият затвори вратата, дойде при нас и се представи. Беше здраво сложен, с кръгло лице и сини очи, които се взираха късогледо през дебелите стъкла на очилата. Светлокестенявата му коса беше изтъняла на върха на темето. Имаше къс врат и това правеше главата му да изглежда като поставена направо върху широките силни рамене.
Говореше добър английски с нисък, доста дебел глас. Имаше навика да изпружва напред главата си, когато спори, и това му придаваше войнствен вид.
През цялата вечер се случи само едно нещо, което можеше да потвърди моето предположение, че той и Мейн се познават по-отрано. Разговаряхме за бунта в Гръцката бригада в Египет по време на войната. Керамикос изглеждаше много добре запознат с всички подробности. Толкова добре в същност, че Джо неочаквано наруши дългото си мълчание и промърмори:
— От това, което казвате, човек може да си помисли, че вие лично сте организирали тази проклета история.
Бих могъл да се закълна, че гъркът размени светкавичен поглед с Мейн. Но това не беше приятелски поглед. Като че ли по този въпрос двамата имаха нещо общо.
И още едно нещо се случи тази вечер, което ми се стори доста странно. Енглес ми бе казал, че иска пълна информация за хората, които ще пребивават в „Кол да Варда“, и затова аз реших да му изпратя техни снимки. След вечерята придумах Джо да си донесе „Лайката“ и да направи няколко снимки на всички ни около бара. Казах му, че искам със снимките да убедя Енглес, че в хижата има повече атмосфера за вътрешни сцени, отколкото в някой хотел. Малкият Валдини се зарадва, когато Джо влезе с фотоапарата, и веднага започна да позира. Но Керамикос и Мейн видяха насочения обектив, те се обърнаха с гръб и започнаха оживен разговор. Джо ги подкани да се обърнат с лице, но Мейн отвърна през рамо:
— Ние не сме от вашата филмова компания, нали?
Джо се намръщи и щракна няколко пози. Но само Валдини и Алдо попаднаха в обектива. Аз започнах да го разпитвам как работи апарата. Знаех много добре как се борави с него, но бях твърдо решил да снимам останалите двама. Той ми даде да разгледам фотоапарата и аз го отнесох на бара, под светлината. Кукувичката изскочи ненадейно от гнездото си, за да отброи часа: „Ку-ку! Ку-ку!“ Мейн и Керамикос погледнаха стреснато към нея и аз щракнах с фотоапарата.
При този звук Мейн се обърна към мен:
— Снимахте ли ни? — запита той. В гласа му се доловиха нотки на раздразнение.
— Не съм съвсем сигурен — отговорих аз. — Защо?
Той ме погледна мрачно. Имаше студени, светли очи.
— Той не обича да бъде фотографиран — намеси се Валдини и в гласа му се прокрадна злобна нотка.
Очите на Мейн потъмняха от гняв. Но той не каза нищо на Валдини и се обърна с нехаен вид, за да продължи разговора си с Керамикос.
Това бяха все дребни случки, но изпъкваха като фалшиви тонове в гладко изпълнявана музикална пиеса. Имах странното усещане, че тези хора — Валдини, Керамикос и Мейн — под нехайната си външност потискаха яростна антипатия един към друг.
На следващата сутрин, малко след закуска, тръгнах за Кортина. Мейн дойде с мен. Предната вечер му бях споменал за търга и той изяви желание да дойде. На излизане минахме покрай Джо, който с проклетисване и псувни привързваше снегоходките на краката си.
— Все едно че съм си завързал два легена на краката — изгрухтя той. — От шест години не съм слагал подобно нещо. Не знам дали ще ми издържи кръвното. Ако си счупя врата, ще дам Енглес под съд. Но няма как иначе да заснема кадрите, които ми трябват. — На врата му се полюляваше малка камера. — Нийл, ако не се върна до четири часа, най-добре ще е да извикаш спасители с кучета. Ти накъде си се помъкнал?
Когато му казах, той се опули от учудване:
— Не искам да ти се бъркам, но Енглес не те е изпратил тук да се забавляваш, а да напишеш сценарий. Той не обича хора, които се бавят. Ти го знаеш какъв е. — Помръдна неопределено с рамене. — Е, може пък в армията да не е бил толкова взискателен. Но с филмовите екипи той просто не прилича на човек. Ти защо мислиш, че аз слагам тия проклети неща?
Благодарих му за съвета. Той ми мислеше доброто. Откъде можеше да знае, че Енглес си има готов сценарий.
Утрото бе възхитително — със синьо небе и ярко слънце, но природата — мъртвешки неподвижна. Никакви птици не пееха в тъмните елови гори. В цялата ослепително блестяща околност нямаше и следа от живот злитовията ми се стори дори още по-страшна, когато тръгнахме за Кортина. Ние седяхме с лице към хижата или по-скоро лежахме по гръб с лице към нея и се спускахме надолу по просеката. Заговорихме, като че ли водени от някакво взаимно споразумение. Разговорът се насочи към сравняване на различни италиански композитори. Мейн познаваше добре италианската опера и тананикаше отделни пасажи, за да илюстрира своите доводи. Той предпочиташе веселата бързина на „Севилският бръснар“ и тънката ирония в по-малко известни опери, като например
Когато пристигнахме в Кортина, улиците бяха пълни със скиори, упътили се за различните писти. Те представляваха весела, разноцветно облечена тълпа със зачервени от студения планински вятър обгорели лица. Малкото градче със своите фронтони и високи, остри като игли камбанарии блестеше под яркото слънце. По разчистените от снега тротоари се разхождаха туристи, зяпаха витрините на магазините или седяха зад запотените стъкла на кафенетата, където пиеха кафе с коняк. Двете въжени линии —
Оставих Мейн в „Луна“ и продължих за
— Трябва да пийнете нещо, мистър Блеър — каза той. — В „Луна“ е винаги много студено. — И той се ухили като голям, игрив лъв на ситния спретнатичък италианец, който, предполагам, беше собственикът на „Гран Алберто Луна“. — Голямо мартини, да? То пропъжда грижите и неприятностите. Сега ще идем да купим злитовията. След това ще празнуваме. Винаги когато някой от нас купи нещо, ние всички заедно празнуваме. Това е поводът. Винаги трябва да има някакъв повод.
Във фоайето на „Луна“ беше топло и уютно. Вътре имаше около двадесет-тридесет души, само мъже, повечето италианци. Държаха се спокойно, с безразличието на зрители — те не бяха дошли да купуват, а само да изпълнят едно светско задължение и защото след търга щеше да има почерпка. Те се трупаха около Манчини и със смях и весело бърборене го поздравяваха предварително за новата покупка. Мейн беше