Самотният скиор

потънал в един фотьойл с висока чаша в ръка. Реших да седна до него. А той любезно придърпа един стол за мен и ми поръча питие. Но не изглеждаше склонен за разговори. Наблюдаваше внимателно хората наоколо. Съвсем неочаквано вниманието му бе привлечено от входната врата. Проследих погледа му и с учудване видях, че е влязъл Валдини. Той се движеше самодоволно и наперено със самочувствието на суперважна персона. Тази сутрин носеше по-тъмен костюм със съвсем слаба бледоморава лъскавина, кремава риза и червена вратовръзка, прорязана от сините стрели на тризъби светкавици.

— Какво ли прави Валдини тук? — запитах аз. — Не съм и предполагал, че може да се интересува от търгове.

— Не знам — отвърна Мейн бавно, като че ли говореше на себе си, и красивото му лице се намръщи озадачено.

След малко влезе аукционерът31. Пристъпваше със самочувствието на магьосник, който ей сега ще извади нещо от шапката си. Човек изпитваше чувството, че пред него трябваше да маршируват хералди с фанфари, за да предизвестят влизането му. Вървеше по средата на фоайето като сред шпалир от придворни. Покланяше се леко на свои познати или спираше тук- там за кратко здрависване. Той бе най-важният човек за момента. Зад него се суетяха двама келнери. Аукционерът посочи една маса. Веднага я преместиха. Избра си стол — поставиха го точно зад масата. После сложи внимателно книжката си на масата. Метр д’отелът донесе специалното дървено чукче и го положи върху полираната маса. Някаква въображаема прашинка биде незабавно избърсана. Най-после аукционерът се настани зад масата. Чукна тържествено с чукчето. Холът започна да утихва. Манчини се премести на свободна маса до нас. Свитата му го следваше по петите. Той премести стола си близо до моя.

— Забавен е, нали? — каза Манчини, като посочи с глава аукционера.

— Влизането бе добре изиграно — отвърнах аз.

Той се усмихна и кимна:

— Ние сме театрална нация. И затова, когато екзекутират италианец, той умира красиво. Може да не му харесва финала на представлението, но той се наслаждава на тържествеността на момента. Сега сам ще видите. Ние ще мълчим, а този там ще говори известно време. Ние познаваме злитовията толкова добре, колкото и собствените си хотели. Но той въпреки всичко ще ни я опише, като че ли никога не сме я виждали. Ще превърне описанието в лирична поема. Ще се разчувствува. Ще започне да жестикулира. Ще изнесе едно грандиозно представление. И тогава, след като се изтощи, аз ще обявя моята цена и тя ще ми бъде продадена за толкова, колкото е предварително уговорено. Всичко това е много неанглийско, нали? — допълни той с леко намигане. — Но аз съм доволен, че вие се забавлявате. Ако не се забавлявахте, щяхте да бъдете отегчен, а това щеше да ме натъжи.

Чукчето се стовари отново по масата. Холът утихна. Завесата се бе вдигнала. Представлението започваше. Аукционерът започна да чете условията на продажбата. Той ги прехвърли набързо. Те не му даваха възможност да се разгърне. Но след тях следваха причините за обявяването на продажбата на търг. И той започна да разказва историята на злитовията. Как „презреният и пропаднал“ Сордини я закупил от колаборациониста, който едно време притежавал „Екселсиор“. Той разказа за арестуването на Сордини, за „новината, разтърсила света“, че той бил всъщност Хайнрих Щелбен — немски военен престъпник, търсен за най-ужасните, потресающи и кръвожадни престъпления срещу италианския и английския народ. Нарисува словесен портрет на този „умопобъркан“. Спря се набързо на престъплението на „ужасните тедески“ и не си спести труда да изнесе една кратка историческа лекция за това, как италианският народ се „надигнал срещу ужасните и варварски действия на германците“ и „принудил омразните фашисти да сложат оръжие“. Изведнъж, преминавайки в пианисимо, той започна да описва злитовията и хижата на Кол да Варда и постепенно изпадна в лирически екстаз — това било „изумителна възможност“ за всеки проницателен бизнесмен с новаторски идеи, невероятно красиво недвижимо имущество, оборудвано с най- последните технически достижения на „блестящите немски инженери“, малък хотел с по-хубава панорамна гледка, отколкото „Орловото гнездо на Берхтесгаден“.

И след тази реплика гласът му секна. Холът притихнало мълчеше, като че ли представлението бе спряло дъха на присъствуващите. Аз очаквах всеки момент да чуя взрив от аплодисменти, да го извикат на бис. Но холът мълчеше. Аукционерът оправи с пръсти дългата си коса, паднала на кичури по челото му. Тънките черти на лицето му издаваха разочарование. Бутна очилата си още по-напред по дългия нос и със студен, делови тон обяви злитовията и хижата за продан.

— Дуеченточинкуанта мила32. — Гласът на Манчини бе тих и в него се долавяше уморената нотка на предрешеността на предложението. Четвърт милион лири! Аукционерът се престори на огорчен. Това беше най-долната граница, поставена от правителството. Манчини без съмнение беше положил доста старание, за да се добере до тази най-ниска цена. Аукционерът запита дали няма други наддавания. Но знаеше, че всичко е безнадеждно. Знаеше, че всичко е предварително уредено. Неговият кратък момент беше завършил. Вече нищо повече не го интересуваше. Помръдна неопределено с рамене и вдигна чукчето, за да обяви продажбата.

— Треченто мила33 — произнесе спокоен и равен глас. Изригна вулкан от учудени възгласи. Глави се обръщаха, вратове се извиваха. Аз познах гласа, преди да открия сред присъствуващите малката нагиздена фигурка, стратегически разположена там, където слънчевата светлина падаше като фокусиран лъч през един от високите прозорци. Това беше Валдини. Гърдите му, весело оцветени като перушината на някаква екзотична тропическа птица, се пъчеха важно напред. Неговото тъмно, гумено лице сияеше обляно от нахлуващото през прозореца слънце.

Манчини говореше скорострелно с хората около него. Той буквално се гърчеше от гняв. Обърнах се към Мейн. Запитах го нещо, но разбрах, че не ме слуша. Беше се навел напред, втренчил напрегнат, изучаващ поглед към Валдини. По лицето му играеше лека усмивка, а в очите му се бе появил блясък — от това, че се забавляваше, или от това, че бе развълнуван? Не можех да определя.

Аукционерът беше явно удивен. Запита Валдини дали е чул правилно. Валдини повтори ставката си — триста хиляди лири. Всички очи бяха обърнати към Манчини, за да видят какво ще направи големият човек от техния град. Той се беше окопитил. Един от приятелите му се измъкна тихичко от залата. Манчини запали цигара, настани се по-удобно във фотьойла и вдигна наддаването с десет хиляди.

Валдини не се поколеба. Отиде направо на четиристотин хиляди.

— Четиристотин и десет хиляди — заяви Манчини.

— И петдесет — долетя от прозореца.

Манчини вдигна до шестдесет. Валдини скочи на петстотин хиляди. И наддаването продължи — Манчини вдигаше с по десет, а Валдини с по петдесет хиляди, докато стигнаха милиона. Новината за дуела се беше разнесла из хотела. Около вратата се тълпяха много хора.

При един милион лири настъпи кратка пауза в наддаването. С нарастването на сумата Манчини наддаваше с все по-малки ставки. Седеше свит във фотьойла си, с увиснала челюст и потъмнели очи. Той не се интересуваше толкова много от загубата на парите, колкото от неизбежния присмех, на който ще бъде подложен в Кортина. Това, че се излагаше да се пазари открито за нещо, което всички знаеха, че е уредил предварително, накърняваше самолюбието и гордостта му. Аз се наведох напред и се осмелих да го запитам каква е истинската стойност на злитовията и хижата.

— За мен може би един милион — отговори той. — За външен човек — нищо.

— Искаш да кажеш, че ще бойкотираш хижата и Валдини ще изгуби парите си?

— Валдини?! — засмя се той горчиво. — Валдини е един мръсен сицилиански гангстер. Той нищо не губи. Това не са негови пари.

— Значи, той действува от нечие друго име, така ли?

— Може би контеса Форели — кимна той. — Изпратих един човек да разбере.

Аукционерът, изглежда, се беше уморил да чака и вдигна чукчето. Манчини отново наддаде с десет хиляди.

— Чинкуанта34 — раздаде се монотонният глас на Валдини.

— Сесанта35.

— Ченто36.

— Не мога да разбера какво става — промърмори сърдито към мен Манчини. — Ще им излезе през носа