Предпазливо надигна клепачи.
Ръката му се виждаше до лакътя.
Започна да я издърпва назад като мърдаше пръстите си. Не усети нищо — сякаш нямаше тапети, тухли или дявол знае какво.
Хвана брадата си и усети как челюстите му потреперват.
Осенен от внезапна идея посегна към стените встрани. Колкото и да натискаше, пръстите му дори не успяха да разкъсат тапета.
Ник се втурна навън, озърна се диво в коридора и погледът му спря на нечии подпетени обувки. Грабна едната и се върна бързо в килера. Запрати я отсреща.
Нищо — обувката плясна звучно в стената и падна на кървавата пътека долу.
Той ахна и пристъпи. Колебливо протегна ръка.
Без звук, без усилие тя потъна до китката в тапета.
— Мария!
Тя изтропа в коридора.
— Виждаш ли я?
— Какво?
— Ръката ми!
Тя изгледа него, после стената и учудено констатира:
— До часовника.
Ник се дръпна като опарен, сложи пръстите си в устата и настървено стисна челюсти. Остра болка го накара да изохка. Трясна с юмрук стените от двете си страни — само дето си натърти кокалчетата.
— Я пипни тук — пожълтял рече той на Мария и й посочи стената отсреща.
Тя се поколеба.
— Трябва ли?
И пристъпи страхливо. Устните й висяха безпомощно, а коленете май се чукаха като оркестрантски чинели.
Ръката й потъна в стената. Тя гледа няколко мига в тапета, който плътно обгръщаше китката й, изпищя и отскочи към вратата.
— Какво ти става? — извърна се Ник.
— Нищо.
Но явно бе пред припадък.
— Защо пищиш тогава?
Ник избърса с лакът изпотеното си лице, поколеба се и решително пристъпи напред.
— Къде? — извика Мария.
— Трай…
Първо изчезна ръката му, после десния крак. Главата… другото рамо… другия крак…
Първото, което му се наби в очите, бе слънцето — необичайно голямо и нажежено почти до червено. Под него, смазани от топлината му, клюмаха смачкани кирпичени къщички. В дворчетата, кафяви и мръсни, се мяркаха изпосталели жени. По улицата, крива и без грам асфалт, тичаха кучета и прасета.
Самият той стоеше пред срутена къща, от която бе оцеляла само вратата.
Ник най-после се размърда : с полудяло сърце прекоси уличката и хлътна в отсрещното дворче.
Разхвърляни дървени трупи. Сгърчена къща. Навес пред разпадане. Той се поколеба и избърса потта от челото си. Ръката му бе като чужда. Откъм навеса се чу шум и Ник направи крачка натам.
Талаш. Купчини талаш. Среден на ръст мъж в избеляла наметка, който изглаждаше с нещо като ренде сапа на една мотика.
— Хей, приятел — тихо подвикна Ник.
Оня стреснато вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Един дълъг миг на изучаване, после лицето му побледня. Първо закрещяха от ужас очите му, сетне и той.
Хвърли се към единия ъгъл, после към другия, залепи се към стената и без да отделя очи от Ник, започна да се промъква към изхода.
— Чакай — рече Ник. — Какво ти става…
Изврещя като коза и се метна навън, вдигайки прах.
— Чуден човек — уморено и като насън констатира Ник.
На улицата вече се бе събрала тълпа от двайсетина души. Ник тръгна към тях, но те отстъпиха панически. Из дворовете се щураха уплашени хора, лаеха объркани кучета.
Той тръгна към една от къщите. Няколко жени запищяха, вързано агне се замята на въжето си.
В този момент ги видя: трима мъже в брони, шлемове с конски опашки и голи мечове. Те тичаха към него и селяните, добили кураж, се събираха след тях.
Обзе го страх. Гледаше ги като на забавен кадър и някъде нещо вътре в него крещеше неистово да се спасява.
Двамата бяха едри, големи мъже. Третият бе дребен, кльощав, с лък в ръцете. Него гледаше Ник — струваше му се толкова познат.
„Кой… кой е този?…“
„Бягай!… Бягааай!…“
Виждаше ликуващите очички на дребосъка. Ще го хванат… Усещаше мириса от потта на другите двама.
После в ушите му нахлу шума — виковете, тракането на броните, заканите, писъците, лая…
Ник се огледа стреснат.
И хукна. Към съборената сграда. Към оцелялата врата.
8
Беше в килера.
Мария го гледаше учудено.
— Ник, къде ходи?
Той се затътри задъхан, със сетни сили до хола и се тръшна на дивана. Наля си с треперещи ръце голяма чаша перлова ракия и я изпи на един дъх.
Мария стоеше на вратата, захапала пръстите на дясната си ръка и го гледаше с очи, потънали в сълзи.
В главата му бушуваха урагани от мисли, картини и страх. Той вече съзнаваше, че е видял нещо необичайно, невъобразимо, страшно, нещо, което не би трябвало да види. Нещо божие, нещо дяволско, нещо нечовешко.
— Къде беше?
Оня, дребният. Кльощавият. Познатият. Караразбойников. С лък. Мале мила!
— Изглеждаш ужасно. Какво става?
— Какво ли? — изпъшка той. — Караразбойников. Той беше. И вече работи.
— Друга лаборатория ли има там? — ахна Мария.
— Вятър… — Той се стресна: — Да. Лаборатория — миналото на света.
— Ник, ела на себе си!
— Коцето каза… Вярно. Той бил от бъдещето.
Ник се разтрепери и пак се върна в хола. Пи отново, този път направо от шишето. Обзе го отчаяние — той вече разбираше какво е станало. И заплака.
— Не искам, не искам да знам! Искам да си остана същия! И света го искам такъв! Караразбойников! Гадино!…
Телефонът иззвъня. Мария посегна и го вдигна.
— Недей! — извика Ник със закъснение.
— Никой не се обади — обърна се към него тя.
Той приглади механично косата си и внезапно скочи. Изтропа в коридора, тресна външната врата.
Видя ги — огромна черна кола с матирани стъкла. От телефонния автомат до църквата подтичваше оня
