Дора отвори широко очи. Василев се плесна по челото.
— Тук да не е бардак, бе!
— Плащам си за картотеката — поясни той. — Всяка година при това. Имам право да я ползвам.
— Абе ти какво се месиш в чужди работи? — ядоса се Дора.
— Аз? — зяпна полицаят.
— Не можете се разбра — въздъхна Ник. — Аз ще видя тук нещо…
И влезе в залата с компютрите.
Арбалетчиците бяха трима — Робин Худ, Кинг-Конг и Вазата. Първите двама бяха в затвора, навън беше само последният. Ник въздъхна облекчено и изкара данните му на принтера.
В предната стая телефонът звънеше на пожар, но ония двамата така ровеха в биографиите си и животинския свят на планетата, че не го чуваха.
— Хей — опита се да ги отклони Ник. — Може да е някой шеф.
— Вятър — успокои го Дора. — оная кучка е. Трети път звъни.
— Коя?
— Мария.
И продължи да търси подходящо сравнение за Василев. Ник вдигна телефона.
— Най-после — изплака Мария.
— Какво има?
— Ник, той е тук!
— Кой? — стегна се той.
— Оня, приятелят на Коцето.
— Караразбойников? — ахна Ник. — Скоро ли се върна?
— Беше в килера.
Гласът й трепереше като паяжина на вятър.
— Отиде до тоалетната и си влезе в лабораторията.
— Ами добре. Защо се тревожиш?
Тя замълча.
— Ти нали ми каза, че в къщата няма никой.
— Казах ти.
— А този бил в килера.
Ник се почеса с досада по врата.
— Чакай… Той не влезе ли през вратата?
— Не. Беше в килера.
Такаа. Надникна в хола, после в спалнята. Вярно, в другите помещения не ходи, но нали белегът на вратата си стоеше?… Ник притвори очи.
— Абе ти да не си пила?
— Не съм. Ник… страх ме е.
— Скоро пушила ли си от оня треволяк?
— Преди три дни.
— Още ли те държи?
— Ник, ела.
— Добре де, тръгвам.
Беше на вратата, когато Дора изпищя:
— Ник, тръгваш ли си?…
6
Мария вече висеше на бравата отвътре и отчаяно конкурираше застъпано по опашката пале. Ник раздразнен огледа вратата и още повече се ядоса като установи, че белегът пак си стоеше — никой не бе влизал или излизал оттук. Той отключи и хлъцна от неочакваната тежест — секретарката веднага увисна на врата му.
— Ник!… Ник!…
Сърцето й пърхаше като врабче.
— Какво? — изсумтя той и се помъчи да направи пространство за гръкляна си.
— Пак влезе в килера!
Най-после успя да разкопчае ръцете й и да я отстрани от себе си. Изпука пръстите си и рече заканително:
— Сега ще го изкарам.
Е, не можа. Просто защото там нямаше никой. Провери лабораторията, спалнята, накрая и кухнята. Върна се бесен като ощипан бенгалски тигър и завря показалец в лицето на Мария.
— Слушай, докога ще ме разиграваш?
Тя объркано погледна към килера, после пак към него и почти изплака:
— Там влезе!
Той притвори очи.
— Не си ли спала? Или излизала?
— Ох, Боже!…
— И той не е влизал през вратата?
— Естествено, не — тропна безсилно тя с крак.
Ник тръгна към спалнята.
— Къде? — проплака Мария.
— И аз се чудя — санитари от лудницата ли да ти извикам или буците от отрезвителното.
Приближи до прозореца и го огледа. Той беше отворен, но отвън трептеше прикована мрежа против мухи. Опита я — никъде не поддаде. Беше изключено човек да влезе отвън и да я прикрепи отново така здраво.
В тоалетната имаше квадратен отвор с метални жалюзи, измежду които трудно би изпълзяла хлебарка, камо ли човек, па бил той и кльощав като Караразбойников. И в този миг — когато си представяше как тоя бухенвалдски манекен се мъчи да подпъхне между тенекиите кирливата си кожа — Ник замръзна, осенен като Нютон. Ами да! Когато влезе и намери трупа на Коцето, белегът на вратата също бе недокоснат.
Ник плю ядно в тоалетната чиния и излезе навън.
Мина протоколно през лабораторията и кухнята, колкото да се убеди, че прозорците са затворени и през тях не може да се влиза или излиза, когато ти се прище. Върна се към килера и още докато хвърли поглед на пода, изхъмка доволен.
В широката около петдесет сантиметра ивица полузасъхнала кръв освен мухи, имаше и три стъпки. Двете бяха обърнати навътре, а третата към стената. Следите бяха гладки, без грайфери, а слабият отпечатък в края на токовете показваше, че те са стари и изтрити отзад. Само един човек имаше толкова смачкани и износени обувки. Другото, което му направи впечатление, бе, че червената пътека започваше изпод перваза.
Ник измърка от удоволствие — главата му бе запълнена от един извод.
Тайна вратичка!
7
Ник протегна ръка към стената.
Ръката му влезе в тапета. Без звук, без да го скъса.
Очите му се разшириха.
Дръпна се назад стреснат. Тапетът и стената си стояха цели и непокътнати.
Ник облиза устните си и пак протегна ръка.
Дланта му влезе в стената без усилие и звук.
Той притвори очи, ощипа се с другата си ръка по бузата.
