Ник се изкашля, но призна:
— Понякога.
— И друг идва от тази къща да беседваме.
Ник повдигна вежди:
— Кой?
— Един такъв нищ… Беден човек.
— И кльощав?
— Слаб е — радостно закима попът. — Сигурно много пости.
Ник се ухили злорадо.
— Той ли? Голям чревоугодник е, отче, но червото му е право и каквото хапне — в кенефа.
Свещеникът набърчи чело и подхвърли:
— Изразявате се доста грубо, господине.
— Затова търся Бога, отче. Загрубяла е душата ми. Хм… И какво си приказвахте с приятеля ми? За жени ли?
Попчето почервеня като хлапак, хванат на буркана със сладкото.
— Боже мой, какви жени! Той не харесваше някои неща в християнството и мечтаеше да ги оправи.
— Да ги оправи ли? — промърмори Ник. — Не го виждам като писач на жития и трактати.
— Какви жития! Какви трактати! Той искаше да подмени Христос!
Ник зяпна като риба на сухо.
— По същия начин реагирах и аз, господине.
— И защо, по дяволите?
— За Бога, не споменавайте рогатите — прекръсти се бързо свещеникът.
— Няма — обеща Ник.
— Заради отношението на християнството към науката. Той казваше, че ако човечеството се е занимавало сериозно с наука през десетте века Средновековие, сега да е овладяло близките галактики.
— И как смяташе да извърши това богоугодно дело?
— Как богоугодно!
— Добре де… — махна нервно с ръка Ник. — Как?
— И аз го питах това, но той само се подсмихваше.
Ник направи две обиколки около попа и попита:
— Мяркал ли се е днес?
— Не, господине. Откак оня висна пред къщата, не.
Ник застина, вдървено обърна лице към него и попита само с устни:
— Какво?
Попчето гордо приближи до прозореца и заби пръст в стъклото.
— Виждаш ли го? Оня в синия фиат.
— Е? — почеса се по брадата Ник.
— От вчера следобяд виси тук.
— Ами виси си. Може някое маце да следи.
— А, не! Очите му изтекоха да зяпа вашата къща. Сутринта наднича и през оградата.
— Тъй ли?
— Тъй… А на вашия приятел му казах, че не може да се подмени Сина Божий. Той е неповторим. И сега ми иде на ума, господине:колко двойници на различни исторически личности има! Лъжеивайло, Лъжепетър… Но нито един Лъжехристос!
Ник завърши решително с чешенето на брадата си, махна с ръка и тръгна към изхода, явно най-малко настроен за теологични спорове…
3
Пое бавно и лениво към колата. Шофьорът, жилав и мургав, бе почти увиснал от кръстта навън и махаше небрежно с длан под носа си, за да се разхлади. Мина толкова близо до него, че лакътят му се отърка в рамото на оня. Направи още крачка, спря, извърна се рязко и свойски попита:
— Разпалил си се, а? Да не си ял люта чушка?
— А? — хлъцна той.
Десният юмрук на Ник описа къса дъга и се стовари в лицето му. Мургавият плясна като скъсан жартиер на двете предни седалки.
Ник се огледа, махна към църквата, откъдето попчето сто процента наглеждаше прилежно енерията си. Избута оня на другата седалка и се настани на неговото място.
На барчето, до лостта за скоростите, се кипреше малък никелиран пистолет. Жабката беше празна. На задната седалка имаше голям сак. Отвори го — охоо! — беше пълен с бутилки бира.
— И студена! — възнегодува Ник.
Запали колата и я подкара. От тръскането собственикът се посъвзе, отвори с усилие очи и се опита да се надигне.
— Рано е — предупреди го Ник.
Излезе корава глава — вместо да се вслуша в приятелския съвет, посегна към облегалката. Наложи се да го цапне още веднъж.
Отби към градския парк. Избра една скапана алея с поне по една дупка на квадратен метър и спря чак в дъното й. Угаси двигателя и излезе. Отвори вратата и великодушно разреши:
— Ей, черньо! Излизай.
Май го бе поударил по-силно, отколкото трябва, защото оня не мръдна. Ник въздъхна, хвана го за яката на блузата и го изтегли на тревата. От тупването на земята шофьорът изохка, поотвори очи, но като видя Ник, побърза да ги затвори.
— Е, де! Няма да те бия вече.
Пребърка джобовете му. Петдесетина лева, кибрит и две снимки — на Коцето и Караразбойников.
— И защо ти са тия гродзотии? — бутна го с крак Ник.
Не мръдна.
Той отиде до колата, отвори сака, взе една бира и когато се обърна, трябваше отново да вкара в действие юмруците си. Олюлявайки се, шофьорът тръгна към него с намерение да се бие. Ник премести бутилката в лвата си ръка, изчака го да приближи и го плясна педагогично по бузата.
— Я по-кротко!
И после съвсем непедагогично го удари в корема, седна на предния капак на колата и отпи от бирата, без да изпуска от очи зяпналия си противник. Изпразването на бутилката вървеше долу-горе паралелно с пълненето на дробчетата с въздух.
— Е? — хвърли шишето в тревата Ник. — Имаш ли да ми кажеш нещо?
— Мамка ти… — изхриптя черньото.
— Лошо момче — закани му с пръст Ник. — Има ли замесени чернилки в тоя батак?
— Върви на майната си!
— Кога видя за последен път тия двамата?
Шофьорът отвори уста да изрази поредното си намерение относно майка му, но Ник го спря с ръка и предупреди нервно:
— Остави родителите ми на мира… Шейховете от хотела ли те наеха?
— Абе, ходи се чукай!
— Е, приятел, прекали! Честна дума. Исках с добро,ама…
И той се надигна, красноречиво разкършвайки рамене.
Сега шофьорът протегна ръка.
— Добре де, добре… Те ме пратиха.
— Тъй… А тия двамата?
— От два дни не са излизали от къщата.
