Коцето махна с ръка разсърден. Ник изпи ракията си, хвърли петдесетолевка на масата и рече:
— Къде ще спя?… А, само не у вас!
Коцето приближи до кръчмарката, попита я нещо и кимна към Ник. После му обясни:
— Има свободна стая. Ще те изтърпи до утре.
— Хайде тогава.
Отвън той се опита да му каже нещо, но Ник сложи ръка на устата му. Вече вървеше по стълбите, когато лейтенантът ядно подхвърли:
— Няма да откриеш нищо!
— Защо? — учуди се Ник. После се ухили: — Е, самодива едва ли ще видя…
— Няма да видиш. Те се явяват на четиринайсет години.
— Какво?
— Раздели годините от хиляда деветстотин и четвърта на седем. Помни! Аз ще взема стоте бона! След четиринайсет години!
— Абе защо не си отиваш? — ядоса се Ник. — Сънувай си сънищата — кой ти пречи? Но защо ги месиш със службата?… Ей, какво поколение — от две ракии връзва кънките!…
Намери стаята, отключи и легна в чаршафите с предчувствие, че кръчмарката няма да го посети.
Позна.
5
Сутринта се събуди с главоболие и почти до обед се питаше защо — дали задето спа без жена или от ракията. През това време се преоблече в туристическите дрехи, закуси, напълни сака с консерви, кашкавал, домати, бисквити, шоколад, ангажира единственото такси на градчето да го закара колкото може по-близо до къщата в планината, намина край оня рошльо Константинов, огледа няколко магазинерки, поговори с двама пенсионери в градинката за времето и Партизанските поляни, обядва и накрая обясни на кръчмарката, че истинската им среща всъщност тепърва предстои.
В края на краищата към четиринайсет часа следобяд таксито го изтърси на около три километра от заветната цел — трамплинът към стоте бона в зелено. А засега зелено беше само наоколо — котловина с набучени един до друг огромни борове и безкраен килим от цветя и треви. „Знаела е номенклатурата къде да прави любов“ — въздъхна Ник иизвади компаса. Ориентира се по посока север. Вляво бе местността Козяка, пред него Голи връх с двете езера в подножието си. Вдясно надничаше с няколко поляни измежду дърветата друг хълм — Просеника. Там някъде се намираше кошарата на овчаря Димитър. Всички твърдяха, че дъските му не били в ред и че в последните петнайсет години едва ли е слизал и пет пъти в градчето… Хората на Колимечков споменаваха за него, но Ник, колкото и да се напъваше, не можа да си спомни да е чел показанията му по случая… Да не са го разпитвали? Едва ли… Не са чак толкова тъпи.
Пътеката течеше между дърветата равна, тук-таме подскачаше по малки височинки. Вървеше се леко, приятно. Гората ухаеше на борова смола, непознати цветя и чистота.
След половин час тя го изплю на огромно бъбрекообразно голо място. В дъното блестяха двете езера и къщата, а над тях, през пояс от борове надничаше любопитно с белите си камъни Голи връх.
— А третото езеро? — промърмори Ник, сещайки се за думите на Пит Колеф.
Не можа да си спомни да го е видял и на картата в полицейския участък. Чакай… Дребосъкът говореше за някакво „откритие на Тед“. Сигурно е някъде в гората. Най-вероятно вдясно, под Просеник, където течеше рекичка.
Къщата не даваше никакви признаци на живот. Ник поспря и я огледа. Едноетажна, масивна, с гараж най-вдясно. Да, Рошльо му бе споменал, че през Козяка преди година-две можело да се стига до тук с кола, но една пролет придошлата рекичка отнесла дървеното мостче. Номенклатурата пък я отнесъл пороят на промените, дошли гладните години и нямало пари за хабене. Пък и никой, освен туристите, не се интресувал от къщата. През последната година и те намалели и кметството решило да се отърве от нея.
Масивната желязна порта изскърца и Ник влезе в двора. Хвърли раницата на тревата и в същия момент трепна — вратата бе открехната. Приклекна и извади револвера. Когато приближи, настръхна — бравата бе разбита. Притича, залепи се за стената и внимателно се запромъква. Блъсна вратата и мина като вихрушка из петте стаи. Нямаше никой. Спря задъхан в стаята с камината и отпусна ръце.
На пода с креда бе очертана човешка фигура и Ник бързо съобрази, че вероятно тук е лежал Тед Тен. Вдясно имаше широко легло, застлано с бял губер. Дървена маса и груби лакирани столове в стил „седемте джуджета“. Подобни мебели струваха цяло състояние.
Огледа вратата — масивна, здрава. И бравата не бе толкова елементарна. Ник знаеше поне дузина трикове как може да се отключи отвън брава с ключ отвътре, но си призна, че при тая сигурно би запънал. Огледа я с лупа, макар да вярваше напълно на полицаите — щом са писали, че няма следи от насилие, значи няма.
Прехвърли се към прозореца — също масивен, с двойно три милиметрово стъкло. Отвори го и огледа решетката. Натисна я — не помръдваше. Фигурите на решетката бяха така гъсти, че не котка, мишка би минала трудно.
Оставаше третият вариант — камината. Вярно, че бе широка и мистър Пит спокойно би се опънал там. Нагоре се стесняваше, но не толкова, че да не мине човек с присвити рамене. Ловък, пъргав мъж би успял. Да, професионалист би се промъкнал… Такива Ник би посочил поне десет. Но нито един от тях не би го направил, без да събори една лопата сажди.
Сети се за бълнуванията на лейтенанта и се ухили с добро чувство… Стабиляга. Но чете много. Какви ли не фантасмагории има из книжките. Оборят ли го полицая книжките, пиши го загубен. Ето, ако той е детектив от романчетата, като нищо ще отпусне ръце и ще каже: „Убиецът е излязъл през комина!… Самодива е!“
Ник седна на един от столовете, кръстоса крака и запали цигара. Очите му зашариха по стените. Самодива… Глупости. Някъде трябваше да има таен изход. Случаят нямаше друго обяснение, мистър Пит Колеф нямаше друго оправдание.
Хвърли фаса през отворения прозорец, метна брезентовото яке на стола и залази на четири крака по мокета, почуквайки методично по пода с дръжката на револвера. Всуе!… В един момент Ник замръзна — ясно улови изписана върху тъканта прашна следа. Погледна от друг ъгъл — нямаше шега. Взе лупата и пак навири задник. Седна и захапа устни. Колкото и да бяха непукисти и безцеремонни, колимечковци все пак бяха професионалисти. Плюс това се славеха като контета — ами да, градски полицаи! Никой няма да тръгне с гумени цървули. Още повече през лятото.
Значи, отпадат.
Тогава?
Случайни туристи? По принцип един смахнат дотолкова, че да поеме насам турист никога няма да тръгне с цървули. Те запотяват краката и умирисват чак душата. И друго — изследванията показват, че кражбите по заслони и хижи са изключение и обикновено се вършат от случайни хора. А този тук да разбие врата…
Оставаше един. Той му се мотаеше още от сутринта, но Ник умишлено го изтласкваше настрани, за да не си създаде предубеждение. Овчарят. Тая пасмина използува цървулите като маратонки, а за крадливостта им поеми могат да се напишат!… Бай ти Димитър… Защо не бяха взели показания от него?
Ник излезе замислен навън, взе раницата и се върна. Избра си първата от общо трите спални, тази, която бе досами външната врата. Подреди багажа си в шкафчето. Когато тръгна към Просеник, беше вече шестнайсет и трийсет.
И да искаше, не можеше да се обърка — пътеката бе широка и явно използувана често. Имаше следи от магарешка каручка, много овчи изпражнения. Вървя близо половин час.
Кошарата беше от вършини и слама — смачкана и сгушена почти на върха, на топлата му южна част. Вратниците бяха отворени. В западния край стърчеше малка къща от дебели борови греди, прилична на баба Ягината. Само дето нямаше крака. Приближи. Бутна вратата с лявата ръкъ, а с дясната стискаше револвера под якето. Тя изскърца жално-милно и се отвори. Нямаше никой. Ник пристъпи и се огледа. Светлината влизаше през тясно криво прозорче с оплюти от мухите стъкла. До него клечеше мръсна изтъркана масичка,
