— Нищо… аз на вересия.
— А обувките ми къде са?
— Зад фотьойла… Къде отиваш?
Той вече беше на външната врата. Там се сети, обърна се и размаха пръст:
— И да си сложиш бикините! Да не хукнеш из града гола!
Навън бе орещо като пещ. Улиците пустееха и ако все пак тук-таме шареха хора, те се държаха по сенките. Ник пое въздух и се гмурна в зноя.
Когато стигна управлението, челото му бе мокро от пот, а вратът му сигурно червенееше като котлет.
На пропуска го познаваха и нямаше проблеми. Той се качи на единия от асансьорите и го пришпори към таванските. Още в коридора налетя на своя човек — Дебелия Стоян.
— Слушай… — започна Ник.
— Не знам — вдигна рамене прасето му с прасе.
— Как ще знаеш като още не съм те питал!
— Ами както си подпушил, само стоте бона са ти в ума. Тен, нали?
— Тен — призна Ник.
— Лично шефът се зае със случая.
— Все пак нещичко…
— И да знам, това са слухове. Питай шефа!
Ник въздъхна и потътри крака пак към асансьора. Пред кабинета на началника имаше вече седем човека и той търпеливо зачака реда си.
Не може да се каже, че господин полицейският шеф Колимечков остана възхитен, когато след час и четвърт застана в очертанията на вратата му.
— О, Марлоу!
„Тоя — помисли си Ник, — ако е чел и два реда от Чандлър, аз ще си намажа резервната гума с грес и ще я изям за следобедна закуска.“
— Здрасти, шефе.
— На лов ли?… На лов, нали?
Той кимна.
— Исам да те предупредя, че ако идваш за случая Тен, няма да те огрее.
Има си хас! Щом е взел следствието в ръцете си, значи сериозно се надява да глътне стоте бона.
— Не, шефе. Тен ме интересува толкова, колкото и сутиена на секретарката ти.
Колимечков се ухили:
— В такъв случай — значи много.
— Да — кимна Ник. — Клиентът ми се е абъркал в батака, който вие наричате „случай Тен“.
— Клиент ли? — наостри уши шефът.
— Да. Господин Пит Колеф.
— Той те е наел?
Ник тупна чека на бюрото и попита невинно:
— Да имаш цигара повече?
— Отказах ги. Тия цени не са по джоба на един полицай.
— Жалко.
Отказал! Джобът на якето му бе надут като женско дупе. Циция!
— Интересно… Десет хиляди долара?
— Толкова пише.
— Толкова много?
— Много? Че аз ще играя срещу цялата местна полиция! Защото вие вече сте го накиснали, нали?
Колимечков го измери и вдигна рамене:
— Всичко е срещу него.
— Искам да се запозная с делото и особено заключенията на експертите. Имам право, нали?
Той изръмжа някакво съгласие, което по-скоро приличаше на „върви по дяволите“.
— А! И основанията на прокурора за арестта му. Нали го арестувахте?
Колимечков въздъхна.
— Добре, отиди при Георгиев от отдел „Убийства“.
— Благодаря, шефе.
Пет минути по-късно Ник бе син от ярост най-вече заради благодарността. Георгиев бе заминал предния ден за София. Шефът си бе отишъл, а следователят Пешо Петров, който работеше по случая, искаше лично разпореждане от него.
— Слушай — не издържа Ник. — Колко искаш?
А онова ренде Колимечков:Марлоу, та Марлоу! Той може и да е на километър от Чандлъровия детектив, ама полицаите на Балканите са толкова далече от американските, че почти се сливат с мафията!
Оня беше като машинка.
— В Средновековието най-тежкият данък бил десятъкът.
— А на теб пет стотака ти стигат…
— Толкова млад и толкова съобразителен — изхили му се Пешо.
Ник бързо пресметна и кимна:
— При едно условие — заедно с ключовете за къщата.
Следователят му смигна и посочи с глава свободния стол до бюрото си.
Така… Експертите по вратата: обикновена, несекретна брава, заключена отвътре… без следи от шперц и насилие… превъртяна два пъти… Прозорците: отворени, масивна метална решетка… никакви следи от насилие… изключено човек да премине през нея… Таен изход: изследвани стените, пода, тавана… за такъв няма данни… Камината:може да излезе човек оттам… Саждите са от зимата… По пода има — найвероятно от вятъра или въздушното течение… По стените няма следи от крака, ръце… Не е минавал човек или животно… Медиците: труп на мъж… поне осем часа от смъртта… Удушаване със счупване на врата… Убиецът е човек с исполинска сила… Следи от полов акт… с жена…
— Опа! — извика Ник. — Виж тук какво пише! С жена!
— И най-добрите експерти грешат. Ти виждал ли си го? Як като бик — каква ще е тази жена, дето ще му извие врата!
— Че Пит Колеф да не би да е способен?
— Абе тия леваци, като ги хване ревността… Какви случаи съм имал… Но чети, чети нататък.
Тъй… намерени два руси дълги косъма… Последен полов акт в София с две момичета едновременно… Бива си го тоя… Трябва да опитам с две… сигурно е гот… Издирват се за сравнение на космите… Относно следи около къщата, стените и покрива — няма такива… Такаа…
А ето и господин Пит Колеф… Българско име Петър Василев Колев… Напуснал България в края на хиляда деветстотин осемдесет и девета. Германия, после Канада… установява се в Сан Франциско, приема американско гражданство… В мотивите посочва, че е преследван в родината си по морални причини… ограничения на свободата му… Хваща комунистически функционер за гърлото… Стоп!
— Стигна ли до това? — ухили се Пешо Петров. — Бостънският удушвач, а? Нали имаше един такъв в америка?
— И затова ще му окачите убийството на Тен?
— Няма кой друг — вдигна рамене той. — Цял свят шуми. А посмей да се забавиш с откриването на убиеца!
— Боже мой! — хвана се за главата Ник.
Чака още един час и пак се намъкна при Колимечков. Този път той бе кисел като развалена консервирана краставица и когато Ник отвори уста да му изреве, вдигна отегчено ръка:
— Слушай, намери ми такова женище, което да е достатъчно засукано, че да възбуди мерака на такъв тип като Тен, достатъчно силна, че да му извие врата, достатъчно тънка и ловка, че да се измъкне през комина, без да обере саждите и аз ще пусна тоя риж педераст!…
— Добре — рече неочаквано кротко за своя нрав Ник. — Разбрах.
