— И тези от полицията така рекоха. Но изглежда са размислили, защото ме викат след един час в управлението.
Ник го погледна изпитателно, мъката по лицето му го жегна и той наведе очи.
— Може да е за справка.
— Не е — поклати глава дребосъкът. — Ще ме арестуват. Мериха камината и решиха, че спокойно съм можел да заключа и се измъкна през нея на покрива.
— О! Гениално! — възхити се Ник. — В такъв случай дори много са се мотали.
— По дрехите му намериха два дълги женски косъма. Имаше две чаши. На едната отпечатъци от издължени тънки пръсти. Кучето им също даде да се разбере, че в стаята е имало друг освен нас двамата.
— И сега ви викат в управлението? — почеса се по главата Ник.
— Да.
— Е, мога да ви кажа какво ще се случи.
— Какво? — преглътна шумно дребосъкът.
— Ще ви сложат белезниците и ще ви разкажат как сте удушили мистър Тен.
— Но защо?
— Мария може и да ме критикува, че не чета вестници, но и от телевизията човек научава нещичко, нали? Та там говореха, че Тед не прощавал на някои мъже… хм… които не са много мъже.
Пит Колеф се разтревожи и погледна безпомощно към Мария.
— Познах, нали?… Такаа. Първо — ревност…
— Не съм го ревнувал — тъжно поклати глава дребният.
— Вие така казвате… Завлекли сте го в планината, далеч от уличниците на Ню Йорк и Лондон, но той и в пущинака си намерил… Второ:кой ще го наследи?
— Аз.
— Поне десет милиона, нали?
— Повече.
— Какво да говорим тогава? — сви рамене Ник. — Защо да се лъжем?
Дребният мъж лъщеше целият в пот. Пак извади кърпата и грижливо подсуши лицето, темето и ушите си. Замисли се. После погледна открито детектива в очите и рече твърдо:
— Аз не съм го убил.
Ник изпъшка мъчително. Мария приближи до бюрото, сложи ръка на рамото му и тихо каза:
— Той не го е убил, Ник.
Той сърдито се освободи от ръката, скочи и обиколи за нула време няколко пъти кабинета.
— Ще поемете ли случая?
— Ще го поемем — бързо рече Мария. — Напишете ни чек.
Ник я изгледа зверски, но не каза нищо. Дребният извади писалка „Паркър“ със златен писец и се подписа виртуозно в чековата си книжка.
— Десет хиляди долара?
— Не стигат ли? — обезпокои се Пит Колеф.
— Много са!
— Много ли? — ядоса се Ник. — Я го виж как се е накиснал!
— Искам да ви издам една малка тайна — оживи се дребният. — Тед много се страхуваше, че с него може да стане нещо от тоя род. Ето защо в завещанието му има клауза, която предвижда в такъв случай награда от сто хиляди долара за този, който разкрие убиеца му.
— Сто хиляди?! — притвори очи Ник.
— Сто хиляди. Е, господин Шишманов, аз трябва да тръгвам. Ако откриете нещо, ето визитната картичка на адвоката ми.
Пит Колеф делово тръгна към вратата. Вече бе хванал дръжката на бравата, когато се извърна.
— Слушайте… Може би трябва да ви го кажа все пак.
— Да, господин Колеф — почеса се по врата Ник.
— Видях я после. Навън.
— Кого?
— Жената. Пропяха втори петли…
— Втори петли? — олюля се Ник.
— Да. Нали ви казах, че най-близкият съсед, овчарят, е на четиредесет минути път. Той има кокошки и петел. В планината се чува надалече.
— Чува се.
— Бях нервен и седях до прозореца. Беше ясна лятна нощ, с пълнолуние. Всичко се виждаше като на длан. И я видях.
— Къде? — обърка се Ник.
— Летеше… Към гората. С развети коси. Казах ли ви, че тя имаше дълги до кръстта руси коси? Да… Въздухът издуваше роклята й… Бяла ленена рокля. И цветята на главата й се люлееха…
— Какви цветя? — изхърка той.
— Имаше венец от горски цветя на главата.
Ник го гледаше с физиономия на човек, глътнал гущер.
Дребният постоя, въздъхна тежко.
— Сънували сте, господин Колеф — размърда се най-после той.
— Не, не съм сънувал.
— Такова… наркотици да сте вземали?
— Не… От няколко месеца не.
— Нещо там… от тревогите?…
Пит Колеф поклати тъжно глава и рече:
— И сега я виждам… Летеше.
3
Ник въздъхна жално и прочуствено като многострадалната Геновева.
— Какво ми натресе, глупачке…
— Десет хиляди долара — вдигна рамене Мария. — При това в най-лошия случай.
— Летяла… Боже мой!
— Сънувал е — отегчено се прозя тя.
— Какво му пречи, докато си е дремел, да му е извил и врата? — продължи да се заяжда Ник.
— Не — поклати глава Мария сериозно. — Той не го е убил.
— Приказки.
— Интуиция, Ник. Той не би могъл да го направи.
— О, не ги знаеш ти тия с левите резби!
— Ник — не го чу тя. — Сто хиляди долара!
— Е? — изръмжа той.
— Най-после възможност да ми се издължиш до стотинка.
— За какво?
— Задето ме експлоатираш така безжалостно. Ще ми увеличиш заплатата, нали?
— Стига да ми купиш нов фолксваген!
— Никога! — изпищя Мария.
Ник посегна да й запуши устата, но ръката му попадна на гърдите. Тя застина в очакване, ала той размисли и я пусна. Стана тежко и мина в другата стая. Мария го последва — търсеше чорапите си.
— Да не си болен? — попита тя с лека тревога.
— Болен ли?
— Ами отказа се…
— А, това ли било… Много си дигнала цената. Правя си сметката.
