— Гащи сложи ли си? — изсъска той.
Тя махна с ръка.
— Сложи си гащи!
Мария му се изплези и отвори вратата.
Влезе нисък, пухкав мъж с остатъци от червеникава коса по главата. Той огледа неспокоен стаята, цъфтящата в розовия минижуп Мария, опънатите боси крака на Ник и попита с несигурен глас:
— Детективска кантора „Алф“?
Ник посочи висящата кукла на телевизионния герой над главата си и се ухили:
— Няма проблеми!
После забеляза босите си крака, усмивката бавно започна да се топи и той ги запридърпва към края на плота. Когато те потънаха отдолу, очите на гостта постепенно се заразширяваха, сякаш бяха свързани с реостат.
Мария махаше зачервена зад гърба му.
Ник се обърка и вместо да скрие револвера, вдигна го.
Дребният мъж направи крачка назад и главата му се заклещи между гърдите на Мария. Той се стресна, извика и с извръщането си я хвана през таза. Сега очите пък на секретарката започнаха да се забелват.
— Скрий револвера! — успя да извика тя.
Ник най-после загря, отвори бързо чекмеджето, пусна оръжието вътре и плесна радостно с ръце:
— Няма го вече!
Е, разделиха се. Тя седна зад своето бюро, а оня се настани на дивана. Извади носна кърпа, която сигурно използуваше и за чаршаф и избърса запотеното си лице.
— Боже мой… боже мой… — рече тихо и стрелна скришом Мария.
„Дали е разбрал, че е без гащи?“ — помисли Ник и поклати глава заканително.
— Той си е такъв… — заоправдава го с пластмасова усмивка секретарката. — Като няма работа, все търка револвера.
Ник се изкашля авторитетно и рече с инструкторски глас:
— Оръжието трябва да се поддържа. — И тъй като човекът продължаваше да мълчи, той го подсети: — А вие?
— Нещастие, господине. Естествено, нещастие…
Едва сега Ник забеляза, че под очите му имаше тъмни мастилени сенки, а лицето му бе с оня характерен и тъй трудно описуем цвят на смъртноболните.
— Лошо ли ви е? — съчуствено попита Мария.
— Да — призна той. — Но не можете да ми помогнете.
— И все пак?
— Да,да… — разбърза се дребосъкът. — Като казах това, имах предвид лекарска помощ… А иначе много разчитам на вас.
— Казвам се Николай Шишманов.
— Благодаря… Сигурно сте от стар род, господин Шишманов.
— Да… Прадядо ми живя сто и четири години.
— Внушително — поклати глава дребният. — Дано и вие да ги доживеете.
— Защо не? — поклати глава Ник. — Пия по-малко от него. За другото съм му по петите.
Мария притвори очи и нервно зачука по бюрото. Той се стресна и пак попита:
— И все пак?…
— Казвам се Пит Колеф и бях най-близкият човек на Тед Тен.
— Тед Тен ли? — понадигна се Ник от стола. — Тенисистът?
— Радвам се, че славата на моя приятел е достигнала и до вас, господине.
— Слушай, вярно ли е, че за последните десет години е изчукал три хиляди момичета?
Господин Колеф сви недоволен вежди, но отговори сравнително вежливо:
— Никога не ги е броил, но жени край него имаше повече от достатъчно.
Ник свирна впечатлен и загледа събеседника си с по-голямо уважение.
— Впрочем, точно жените бяха една от причините Тед да напусне за известно време светските салони и да дойде в България.
— Хм… България ли казахте?
— Все това ти говоря:чети вестниците! — подхвърли Мария. — Ама ти видеото, та видеото…
Господин Колеф я изчака вежливо да млъкне и обясни:
— Вестниците не са писали. Никой освен мен не знаеше, че Тед Тен е в България.
— Видя ли? — озъби се Ник. — Защо да ги чета като не са забелязали идването на Тед Тен?
— Дойдохме инкогнито. Тед искаше да си почине. Месец преди това аз прескочих до тук, за да купя на мое име една къща в Рила.
— На Боровец? Там…
— Не, господине. По-навътре. Вдън горите. Искахме да бъдем далеч от хората и успяхме. Единственият ни съсед отстоеше от нас на четиредесет минути път. Нямаше телефон, радио, телевизия, до нас не достигаха вестници. Идилия. Тед започна да се съвзема и на четвъртия ден попита дали не съм се сетил да взема ракети за тенис. При положение, че му се повръщаше при вида им!
— Чист въздух — промърмори Ник.
— И риболов, господине — натърти Пит Колеф. — Ходеше редовно на риболов. Аз затова и избрах тая къща — наблизо имаше две езера с кристално чиста вода. Плюс пъстърва по кило парчето!
Ник закима с глава, но Мария скептично сви устни.
— Но нещата вървяха добре до четвъртия ден. На петия той откри третото езеро. На шестия каза, че му се мярнала жена…
— Жена ли? — изненада се Ник.
— Жена.
— Значи оттук започват неприятностите ви. Появи ли се жена — всички нещастия на земята и небето се струпват на главата ти.
— Напълно сте прав. На седмия ден Тед я доведе.
— Ех, че чевръст! — завистливо цъкна с език Ник. — Изчука ли я?
— Заведе я в стаята с камината, а мен ме остави в хола.
— Изчукал я е! — удари с юмрук по бюрото той.
Дребосъкът пак извади чаршафа, който използуваше за носна кърпа и затърка очите си.
— И какво стана? — тихо, съчуствено попита Мария.
— Чаках до десет часа сутринта. Той в девет пие кафе. Винаги. При всички случаи. Затова се учудих, че не излезе. Почуках — нищо.
— Бре!
— В десет не издържах и опитах да отворя вратата — беше заключена отвътре. Блъсках, виках… Тогава излязох и погледнах през прозореца. Той лежеше на пода с неестествено отметната глава. Жената я нямаше.
— Сигурно е излязла през прозореца.
— Невъзможно. Той имаше желязна решетка, през която не би минала и котка.
— А вратата?
— Аз не мигнах цяла нощ. Никой не е излизал.
— Ама че работа — поклати глава Ник. — И какво направихте?
— Заключих грижливо всички врати, сложих им свои знаци и тръгнах към най-близкото населено място. Оттам се обадих в полицията.
— О, колегите вече са били там!
— Бяха. Тед лежеше на пода. Вратът му бе просто прекършен. Лекарят каза, че е умрял бързо. И че това трябва да го е сторило същество с нечовешка сила.
Мистър Колеф наблегна на последните две думи. Ник го огледа и изхъмка:
— Не изглеждате на такъв.
