раздялата.
Фани.
Бяха вървели с часове и бяха си говорили — ненаситно и откровено — двама самотници, отдавна без надеждаа някой да сподели самотата им, опиянени от случайността да се родят в достъпно време и да бъдат заедно. Бяха намерили толкова еднаквости, че тя го кръсти за себе си „капката“, а той й даде името „Мъничето“, защото беше изпълнен с нежност както никога досега и искаше да я покровителства и да я запази от болките си, които можеха да станат и нейни, да й угажда и я глези, да я гушка и отново да я пуска — вече беше научил, че жените не обичат да ги обсебваш, дори и с най-добри чувства, но тя го търсеше, него и неговото обсебване, защото досега само я бяха отхвърляли или я бяха ползвали като сексуална вещ, без дори да я нацелуват…
Фани.
Желаеха се бясно — галещите си погледи, жадните си устни, трепетните си ласки, а той през цялото време се чувстваше девствен и чист, сякаш не бе имало други жени преди нея, толкова много други случайни жени.
Тя бе очарована от споходилите го за първи път ексцесивни оргазми, събудили неодобрителното любопитство на съседи и минувачи и нетърпеливо искаше да изпита нещо подобно, но той не можа да я убеди, че ще бъде, че могат, че нищо лошо няма в това, че не го получава и тя, а всъщност я щадеше и не й казваше, че трябва да минат години, за да се отърси от това, което са правили с нея, но не за нея.
И се страхуваше от обсебването й. Той не беше разрешавал досега да го обсебят, но тя беше млада и й беше интересно някой да прави с нея това, а той се страхуваше от мига, в който тя ще възнегодува срещу привличането и срещу обичта си към него.
Излезе прав.
Когато тя пожела да отпътува — само за кратко, само за някакви си пет месеца, само на някакви си триста километра, той си отдъхна — наивно си помисли, че отдалечава мига на конфликта. Съгласи се възторжено и дори я подтикна да го направи. Не можеше да й обясни защо — или щеше да я уплаши, или нямаше да му повярва. А може би я подцени? Може би. Но така или иначе сбърка.
Писмата, които тя му пишеше оттам, пристигаха полуовъглени от страст, докато тя мръзнеше и гладуваше, за да му купи нещо. Обсебена. Или влюбена? Но защо тогава много по-късно му натякваше за това, което бе получил чрез нейните лишения? Нима го бе искал? Обсебена.
Той не можеше да се отърве от жестокото главоболие в 21.00, когато се бяха условили да мислят един за друг. Ден след ден. Нощ след нощ. Пишеше й писма, които оставаха на една дискета, а тя ги четеше, когато се връщаше за ден-два. Поне не можеха да се изгубят някъде по пътя, но се изгубиха много по късно, точно когато му бяха нужни, тия писма от най-любимата му дискета.
Въпросите Въжето Страшното цвилене дойде първо, така дишат хората, когато дълго време не са го правили, интуитивно се развъртя някаква мисъл в главата му, после усетът за стягане във врата и тъпата болка в главата и един трепет по цялото му тяло — с мен ли става това?
Метално-соленият вкус в устата му и натрапчиво повтарящата се фраза „медицината. без компютри.“ и онзи отчаяно-виновен глас, който искаше да знае
„медицината. без компютри.“ толкова много ли го
„медицината. без компютри.“ обичат, чий беше този глас
„медицината. без компютри.“ не беше ли нейният, не можеше да е нейният, тя „медицината. без компютри.“ не би го питала това и така и сега „медицината. без компютри.“ не, вече не, но какво „не“, на „медицината. без компютри“ ли „не“, на нейния ли въпрос… Може би на някое от двете, но какво значение има това сега, след като все още е жив, отново жив, да, май на това каза „не“, но откъде сили да обяснява и на кого, по дяволите?
„медицината…“
И един въпрос, който дойде като негов шепот, но после стана обвинение „защо защо защо защо защо??“.
— Защото те обичам! И бях на лекар, и ще си имаме бебе! Любчето, чуваш ли ме?
— …
— Любчето! Любченцето ми! Хайде, кажи нещо, хайде, моля те! Любоо! Любоооо! Толкова ли ме обичаш?
— Вече не.
— Какво?…Боже, кръв!
— Моята е.
— Не виждаш ли, кръв?!
— Моята е.
— И аз съм се порязала.
— Къде?
— Докато чупих стъклото, не помниш ли?
— Не.
Домът Детето Толкова желаеха това дете — и той, и тя, и толкова често му се налагаше да обяснява, че всичко им е наред, че не е нужно да се притесняват, че са млади и здрави, че вече започна да се безпокои за нея.
Бяха срещнали веднъж Нели и Коста — нейни приятели, които по-късно — в самотата му станаха и негови, но тогава бяха все още само нейни, а Нели беше с великолепен корем — гръмогласна и щастлива, и си искаше книгата на Борис Виан „Сърца за изтръгване“, така ги запомни за първи път — пред светещата витрина, просто се разминаха за три секунди като хора, на които им предстои да бъдат през остатъка от живота си заедно — те двамата и те тримата, а всъщност минимум петимата, а Нели още дълго еча зад гърба им, свенливата и щастлива усмивка на Коста, а Фани вече им се бе хвалила с него — съпруга си — и въздъхна и му сподели, че те три години са си правили това бебе, и — ей-на — имат си го, и пак си поиска своето бебе и той си я гушна по-силно и още по-нежно и пак й обеща, че ще си го имат — едно малко Флюче.
Успехът в кариерата Тръгването Разочарованието Самотата Когато си тръгваше — дни преди това, тя му подари коте. Бяха гледали много котета — малки, безпризорни, свирепи души, които неминуемо порастваха и си отиваха — Бубър, Кет, Мурк, Упи, Урк, Мия, Флоки, Писи — животинчета с характери, без стадни инстинкти — като тях двамата. Тя вече бе кръстила котето Моки, защото го бе намерила мокро и мръсно в една локва. Или то си я бе намерило.
Вече се караха за дреболии, въздухът пращеше и съскаше от реплики и дуплики, но тя му подари Моки, с надеждата, че ще я заобича отново. И той я заобича, но не посмя да си го каже. Камо ли на нея.
А Моки — малко глупаче, без понятие за височина, падане и болка — скачаше от където и да я поставеха, и тичаше след огромните им пети, и ги гледаше с раздалечените си като далекомер очета над разбитата си от тупванията муцунка и не можеше да разбере защо големите плешиви котки толкова я мачкат и издават странни звуци, които неясно как я вълнуват и размъркват.
Веднъж се събуди, като изплуващ отдълбоко гмурец, пое жадно и съскащо въздух, беше сънувал поредния скандал и това страшно го бе изтормозило, и я видя — седнала на една табуретчица до вратата — да го гледа как спи, колко е кротък в съня.
Споменът за това което направи тогава го мъчи много месеци после и много кошмари започваха с тази сцена — как тя го гледа нежно от табуретчицата — седнала виновно и плахо до вратата, с безмерна обич и страх ли, да страх от предстоящата раздяла, да, това беше тогава в очите й, а той още не бе излязъл от кошмара, и в този миг, вместо да разтвори ръце и да я гушне и да я залюлее, както толкова пъти преди, от пресъхналите му, изтръпнали устни се откъсва нещо така силно и безпощадно, че в очите й заструява болка и молба, но този сън, този проклет сън преди това бе реалност и инерцията…
Ох!
Въпросите на Атмана Какво можеш.
Нищо.
Какво искаш.
Да се върна.
Къде.
