Любен Иванов
Бънджи
Ластикът — грижливо проверен, лежеше лениво зад него като голяма, уморена змия, страдаща от спондилартрит, на която скоро ще намерят работа. Лениво. До след малко. Объркан вятър кръжеше из кошницата на аеростата и си играеше с косите им — на самоубийци и съучастници. Другите бяха се отдръпнали в противоположния ъгъл и той имаше усещането, че много тактично са го оставили сам, та ако реши са се откаже, да не носят те вината за неговия страх. Някъде долу по плажа ходеха едни ситни-ситни човечета, любопитно скупчени до линията на смъртта на вълните.
Внимателно стъпи на ръба на кошницата, като си мислеше за съдбата на наемниците — пресметнатият риск да ги доведе до консумация на заработеното. Надницата му беше 2000. Немного. Немалко. Майна му — си рече наум. И скочи.
Някъде горе някой тихичко подсвирна, или не — ластикът го последва с предчувствие за неминуемото разтягане на гумените си прешлени, като се триеше със свистене в ръба на кошницата.
Разпери ръце и се отдаде на падането. Атмааан — повелително си рече. И Атманът му дойде и го намери.
В гондолата напрегнато наблюдаваха привършването на ластика и очакваха плавния тласък от погасянето на инерцията. Но не и това, което се случи. Тласъкът се превърна в рязко дръпване, последвано от жестокия плесник на завърналия се празен ластик. Никой не остана прав, а и нямаше къде да остане, защото гуменият питон си отмъсти за отнетата му тежест, като разби дъното на кошницата с един-единствен титаничен удар. Някой повика пискливо Бога, друг — само майка си.
От плажа зяпачите безпомощно наблюдаваха как от разбитата гондола на пъстрия балон с яркочервен надпис „Бънджи-скокове“ от стометрова височина в морето започнаха да падат хора. Някой трескаво заплува нататък, а балонът, освободен от котвата си, провисна настрана и се запъти навътре в морето.
След четири дни дойде часът на истината. Трима оцелели, трима загинали и един изчезнал — скачачът. Балонът — вече само обвивка и въжета бе изхвърлен като праисторическа медуза на втория ден. Злополучният ластик все още се мотаеше, закачен за разбития кош. Някакъв чевръст следовател го иззе като веществено доказателство. Търсенето на трупа на скачача бе безрезултатно и унило. От плажа две бабички-чужденки се кълняха, че на метри от водата той буквално изчезнал. Снеха показания и от други очевидци, но никой не бе така категоричен, както бабетата с агатакристи-комплекс.
— И сега искаш да ми кажеш, че тази чудесия не е скъсана, но не е и срязана, така ли? — мачка недопушената си цигара, додето около обемистия пепелник не се разпиляха трошици тютюн и пепел.
— Така. — плътно констатира трасологът. Елегантно обърна към изнервения си приятел олимпийска фигура и закова: Точно така. Не е срязан, защото няма следи от острие, и не е скъсан, защото, хм, повърхността щеше да изглежда другояче — неравна, вълниста — другояче, но не и така, сякаш е била замразена и срязана с лазер.
— Лазер? — мъжът объркано наслюнчваше филтъра на цигарата — детинска илюзия на закоравял пушач, че така се трови по-малко. Лазер. И замразена?
— Мхм. С течен азот, например. — обичливо го наблюдаваше през големия си диоптър очила едрият Аполон. Кога, казваш, че ще ги откажеш?
— Престани, баста, фин! — следователят въртеше гумения шнур из ръцете си, дъвчейки филтъра. Течен азот. И лазер. И какво още?
— Нищо.
— Но те не са имали там такива неща! И не е било възможно.
— Знам. Просто нямам по-добра версия. Това е.
Не беше това. Нямаше как и да бъде, защото ластикът беше наред. Хората винаги са склонни да винят ластиците, сякаш те биха могли да направят нещо срещу страха им. Но не беше ластикът. Беше онова, което мъжът повика, а то дойде когато разбра, че след той миг ще се забие във вълните, ще ги продупчи и ще спре с намачкана като пинг-понгово топче глава поне метър навътре в пясъка на дъното.
Атманът.
То дойде, настигна го в безкрайно бавното му падане надолу, което на човека се стори само миг, но не беше миг, беше цяла вечност, и когато то обви крехкото обречено тяло в края на смешния ластик, имаше толкова много време до свършека, че му се стори любопитно да разбере кое, как и защо, а и след като не представляваше никаква трудност да се справи с това тук и сега, си устрои малък театър, за да вкуси мотивите.
Толкова много неща дават еднакъв резултат, а мотивите им са така чудно различни. Това е личността всъщност — набор от реакции и мотиви. И идеали. И вяра.
В какво ли вярваше тоя ситен паяк?
Я?
ББеше вярвал в семейството си.
Като много-много малък. Тогава знаеше, че нищо лошо не може да му се случи. Най-много да си пъхне някое бодливо семенце с чуден аромат в носа, а оттам да закапе кръв. Или пък да посъбере в шепи от прекрасните пухкави гъсеници и да ги гали, гали, гали, докато ръцете му се покрият с пришки, а също и там, където се е пипнал с тия ръце. Но винаги се намираше кой да му помогне — я мама ще извади миризливата бодлива семка от кървящия нос, докато ние свидливо врещим и не си я даваме да ни я хвърлят в кофата с капак, защото оттам вече не може да се вземе; я татко ще намаже с щиплива амонячна вода чудно, ама много силно сърбящите пришки и други работи там.
Но нищо лошо не можеше да му се случи. Нищо. Не беше лошо дори и когато любопитната малка Камелия го дръпна за тригодишната чурка, докато той свенливо правеше пиш пред очите й — по нейна молба. Не беше лошо. Само много, много болеше, а Камелия си няма чурка, тя затова.
Лошо беше, когато заплачеше кукувичката на часовника, и никой, никой не разбираше, че тя плаче и иска да я пуснат, да не я държат затворена там, а той стоеше с протегнати детски шепици отдолу и я викаше: „Ела, ела, куки-кук, ела тук!“. А големите му се смееха и се опитваха да го утешат, че тя не е жива, че това й е работата, и — ей сега, ще видиш, ще се покаже и ще изкука три пъти. Не, не не не не, не може, плачеше детето отдолу, не може да не е жива, щом плаче така, щом иска да я пуснат и не може да й е това работата, моля ви, моля, моля, моля ви, не я дръжте затворена там и не ми казвайте кога ще заплаче отново! Нито колко ще плаче. Пуснете яяяя!
Часовникът изчезна. Казаха му, че кукувичката е отлетяла и той е отишъл да си я търси. Никога не им повярва. Лошо беше. Първото лошо.
Беше вярвал на жени.
Странна, сляпа вяра, може би защото вече не можеше да вярва на майка си, защото беше го лъгала — нескопосано и добронамерено, но беше, и това бе достатъчно, за да го отблъсне, и да го накара да вярва на други — на чуждите, на най-чуждите, след като най-близките вече го бяха лъгали. И всеки път едно и също — да счупим чашите след този тост; ДРЯЯН! — той беше чашите. И те си тръгваха пречистени и горди, а той се събираше и се слепваше прашинка по прашинка, и всеки път ставаше все по-лаконичен във формите си и все по-красив. До поредния тост.
Господи!
Някои не искаха децата му, някои убиваха децата му, някои раждаха децата му, за да ги вземат със себе си в бягството си, всички харесваха любовта му, и всички се бояха от това, което се получаваше след нея — обсебване. Той обичаше всеотдайно, отсреща омаяно му отвръщаха със същото, само за да му креснат обвиняващо след това, че е непоносим в ужасната си, обвързваща обич, и по-добре по-прости и по-слаби, но по-лесни мъже, отколкото тирания, каква тирания, недоумяваше всеки път, такава, отговаряха винаги — че не знам къде съм, какво правя, какво искам, само бързам към теб, а ти си правиш с мен… ДРЯЯН!
Фани — Атманът докосна в измъченото съзнание един спомен и се захласна от чудния му вкус. Фани. Ето го мотивът малкият паяк да виси на гумената си нишка, в търсене на емоция, която да го избави от нейната загуба. Или смърт, която да стори същото.
Фани — невероятното разбиране, удивително плътният контакт на души и тела, който беше само път към
