Искам да ме мразиш

ще пътувам. Сложих хартийката при покойния ми роднина. Той щеше да я пази.

Бръкнах в джоба си и тогава разбрах, че ръката ми не потъва в плата на дрехите ми, които отдавна не носех, а в плътта — някъде малко под лявото ми зърно. Не усещах болка, но ми се догади… Погледнах към банкнотата, която бях извадил от тялото си и видях, че в пръстите си не държа пари, а изсъхнало свито сърце. Явно униформеният се почувства длъжен да ме успокои с едно налудничаво обяснение.

— То вече не ти трябва — рече. — Пък и така ще мразиш по-лесно.

Пое го през една пролука под прозорчето и някъде го прибра. Подаде ми сранен предмет — плосък ахатов камък с тъмен цвят.

— Аз… — вместо да довърша, машинално напъхах („Рестото“, мина ми през ума) камъка в дупката, от която бях измъкнал сърцето си и след това вдигнах двете чанти, за да може да ги види. — Това в багажното ли да го отнеса?

— Какво носиш вътре?

— В едната е трупът на дядо, а в другата имам безполезни вещи.

— Взимай ги с тебе. И побързай, че влакът тръгва.

Излязох и видях локомотив с един вагон след себе си. Кога беше дошъл? Не го бях чул — нито писък на спирачки, нито предупредителен сигнал, че приближава гарата. Сега просто си стоеше там — на единствения коловоз, с фарове, зареяни към планините.

Качих се и внесох багажа си в първото купе. Беше некомфортно и задушно; нямаше никой, но и не очаквах да има. Кой друг би поел такова пътуване към себеотричането? Въпросът ме подсети за приятелите ми, които последно видях сред полето. Седалките завибрираха и разбрах, че влакът потегля. Скочих към прозореца и с надежда погледнах навън, където светът бе започнал да тича. Гарата отмина, отминаха и няколко сгушени в старостта си храсти и ето, че съзрях приятелите ми — бързаха към гарата, но бяха твърде далеч и нямаше да успеят.

Почудих се дали да не извикам на машиниста да спре, но много добре знаех, че на този влак машинист няма… А приятелите ми добиха по-ясна форма и видях, че са съвсем същите като преди — дрехите седяха по телата им непокътнати, нямаха рани, не изглеждаха уморени. Те бяха избрали обичта.

— Това е цената — прошепнах и бях сигурен, че са ме чули. — Това е цената. Вие пожелахте различен път, който аз няма да извървя с вас.

Те спряха да тичат. Само гледаха към набиращия скорост влак.

„Искам да ме мразиш“ — думите й отекнаха в купето, въпреки, че изскочиха не от устата, а от съзнанието ми.

Потреперих и се отдръпнах от прозореца, но желанието ми да седна и да се отпусна се изпари. Докоснах гърдите си с ръка и тялото ми въздъхна от болка. Кръвта се бе спекла и приличаше на посипан, залепнал барут. Не усещах туптенето на новото си сърце, но дълбоко в мен знаех, че там, където отивам това няма да ме тревожи.

Отново подадох глава навън и за последен път обърнах поглед назад, към предишното ми съществуване. Сред уморената тежест на схлупената гара мъждукаха светлини и сенки. Някъде там се гушеха старите ми мемоари — те се отдалечаваха от мен тъй бързо, че чувах свистенето им покрай ушите си. Някъде там бяха и приятелите ми — криви форми на скръб и болеж от загубата на нещо така скъпо. Някъде там се носеше грубата миризма на гниещи надежди, на гниеща история — не исках и да си помислям дори за дъжда, който би отмил боклука, но с него би отмил и спомена. А къде беше момичето, дали някъде бе оживяло? Намерила ли е някой по-добър свят, където да изживее своите мечти пълноценно? Но мисълта ми за нея също губеше очертания и желанието ми беше просто още веднъж да я прегърна, както преди, да се вкопча, да вдишам от пълнотата й. Но я оставих и обърнах гръб на всичко предишно.

Влакът бучеше, ритмично се клатушкаше и пъшкаше като сърдито животно; ставите му скърцаха, мутрата му често изпускаше по някой провлачен писък (едно закъсняло предупреждение може би?). Вече гледах напред — към това, което идваше насам. Готов бях да се отпусна и да забравя всичко. И го направих. Това бе нещо съвсем ново: да не съм обременен от износеното, протрито чувство за позната тривиалност. Напред се ширеше разчертан мрак, по който подскачаха хаотично контури. С всяка нова секунда тези очертания се проясняваха. Различавах гъста гора, нагъната като изстрадал човешки мозък. Гората бе разсечена на две от пътя на железницата и хълмът нагоре още повече приличаше на оголен череп с махнат капак. Двете черни полукълба заспало се полюшваха от теченията на вятъра. А горе, на върха… Там идваше краят на пътуването. С усмивка посрещнах мисълта за края, който беше начало. Горе бе пещерата, в която щеше да влезе влака, а с влака щях да вляза и аз. Знаех ли какво има от другата страна? Може би не исках да знам и просто щях да се оставя на инерцията от собственото си бягство.

Затворих очи и си представих, че съм сляп. Купето се клатеше и ръмжеше. Бях сам, но не за дълго.

Тъмнина. Щеше да стане още по-гъста. Но след това щеше да премине и (Боже, каква прекрасна мисъл!) аз… Аз щях да прогледна.

Отново.

,

Информация за текста

© 2003 Благой Иванов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/108]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47