Страх ме е, много е хубава

Диана ИвановаСтрах ме е, много е хубава

Често различните случки го водеха към постоянната мисъл за сина му — малкият, шестгодишен син, който жена му остави, след като изчезна завинаги в мрачината на онази нелепа катастрофа. Синът

притежаваше някакво чувство и усещане, което беше наследил от майка си. С присъщата за шестгодишните деца спонтанност, Кирил се дивеше страшно на едно осемнадесетгодишно момиче от съседната улица. Видеше ли я, припкаше бързо у дома си и изричаше: „Тате, страх ме е, много е хубава“.

* * *

Още щом я съзря, му се прииска да оголи пристойността до безпорядък, и да я заговори веднага. Да открадне лалетата от градината и да ги остави пред прозореца й. Светлосинята лейди пристъпваше с малки и бързи стъпки към него и тази сутрин, издишвайки своето ухание на сапун и нежност. Изглеждаше леко огорчена. И въпреки всичко носеше напластена и избуяла енергия на жена, която има свои навици и привички. Неговите привички бяха отишли по дяволите след смъртта на съпругата му. Тогава реши да пътува за работа сутрин с автобус, метро или тролей. Колата му носеше голям и самоубийствен тормоз, на който издържаше точно до петия километър. След това слизаше и риташе гумите и силно и безпомощно, спомняйки си за автомобилната катастрофа. От онзи момент беше минало доста време. Момичето със светлосинята пола до глезените прецизно си беше подбрало бяла лястовична блуза с широки ръкави и връзки около деколтето, с които си играеше. Гледаше пръстите й как се движат по вързанките и го обхващаше постепенна възбуда. Не беше му се случвало отдавна жена да му направи силно впечатление. Тя повторно опипа шнолата и преметна чантата си. Правата й коса, вързана на рошава навита опашка, откриваше тила й — оголен и привлекателен. Нюансирано синьо създание със сандали на босо. Изведнъж рязко сви единия си крак нагоре и тогава мерна коленете й. Закопчаваше полунаведена сандала си. Каишката на отворените обувки й се противеше. Умело момичето се бореше със закопчалката, себе си и погледа му. Всяка чувствена жена забелязва мъжките набези и примки. Тази беше такава. Леко му причерня като видя как промуши острието в дупката на каишката и сложи порядък и обръч на мислите му. Сви го странната болка между ребрата. Пак я погледна. Талията й, описана от светлосин шнур, снемаше синевата точно в онзи ъгъл, между двете улици, където живееше онова момиче, от което синът му бягаше. На него също му се искаше да хукне нанякъде в галоп и да излезе от въртолета на очакването. Изправената стойка, подчертаваше гърба. Приличаше на жена, която поддържа тялото си и… някак милее за душата си. Излъчваше обичливост и несвенливост, „прибраното“ й тяло подчертаваше „прибраността“ на душата й. Носеше със себе си прастарото умение да прощава. Личеше си от пръв поглед. Търгашество правеше само с очите на другите, не прикривайки откритите черти на лицето си…

* * *

Тя ненадейно седна на дървената пейка. Това го обезпокои леко. Защо е уморена от сутринта? Жената наведе чело надолу и тогава той забеляза, че лицето й е леко бледо. Плътните устни неуловимо изказваха напрежение. Озадачаваше го. Точно в този момент дойде автобусът и тя се изправи рязко от пейката. Мъжът замръзна и се провеси към гнездото на лястовиците. Там е топло и уютно. Така се беше безпокоил само за една-единствена жена — преди. Другите и до днес му носеха отегчение и безразличие. Не и тази.

Момичето със светлосините дрехи се олюля и се протегна към слънцето. Стори му се, че е завинаги. Тя припадна ненадейно. Самият той не забеляза как я прихвана и отнесе до себе си. Притисна я, без желание да я пусне някога. Странно усещане, което го накара за момент да полудее, както тогава. Искаше да види очите й. Пак. Почувства я натежала и безжизнена. Нещо се случваше. Нещо ставаше и с него. Синевата приклекна, отиде си за малко, поругана и настроена срещу вселенските улици на мълчанието. Не можеше да избяга от тук. Вече не.

* * *

Щом се събудеше сутрин, жената имаше странния навик, да обтяга прибрано крака си нагоре и да застава в „свещ“. Запази това от времето, когато беше гимнастичка. Танците и ритъмът, в слепоочията и коленете й, се появиха изведнъж. Усети някаква страст и болка по динамиката в ежедневието си. Липсваше й точно това. И реши да танцува. Не беше толкова отдавана. При все тази отколешна мечта и се виждаше изначална и много истинска — само нейна и прилежно отлежала като старо тръпчиво червено вино. Тази сутрин не успя да направи гимнастика, нито да запали „свещта“. Пламъкът и не беше угаснал —

просто се губеше, незнайно как и къде.

Отражението му червенееше в нечии други очи. Преди няколко дни припадна посред бял ден на автобусната спирка. Просто и призля като отиваше на работа. Пребледня и се свлече. Видя го в просъница, точно когато падаше. Мургавият мъж протегна ръка към нея и я улови. Важно е къде пропадаме — преди да се свлечем завинаги в земята, преди да се ударим в камък или изядем ежегодния порцион попара сутрин.

Сякаш беше дете в ръцете му. Странно е това усещане за безтегловност, без угризения, доза съблазън или желание за провокация.

Лекарят препоръча да лежи и да си почива няколко дни — преди отново да поеме по прашните и мътни представи на ежедневието. Казаха й, че не е нищо сериозно — просто леко неразположение и преумора. Напоследък работеше много. Отдаваше й се да учи малките дечица на танци. Да протяга ръце към тях и да развива умението и чувството им за пластика, хармония, да обтяга мисълта им напред и нагоре и да доказва, всекидневно, че стремежът към красивото, в своите несъвършени форми, е най-кристален когото се развива ежеминутно. Кристални мисли в стъклени буркани обаче мразеше, както ненавиждаше и посредственото скудоумие и сговорчивост за свят и полет без мечти. Не можеш да затвориш мънисто в пластмасово шише. Ще изцъклиш лицето на дете по този начин. А тя обичаше децата. Надяваше се някой ден да има и свои.

Притегли завивките нагоре към голите си рамене и пак го видя. Едва ли подозираше за нейния среднощен бледосин танц, който искаше да му подари… Да танцува за него…

Мисълта и се изви и изписка. Мъртва не се е чувствала никога. И как може да е мъртъв човек с протегната десница пред себе си — към някого. Мъртвостта е прилеп с големи очи и присъщи белези на звероподобно същество. Страхуваше се от нещо тази сутрин. И пак се пренесе там… Необяснимо защо се изненада от погледа му — загрижен и невойнствен. Той не искаше да я превзема, както много други мъже. Не я накара да се чувства като скала в своя светлосин оттенък. Чудеше се как разбра всичко това… за секунди и в несвяст. Човекът от спирката дойде и разцепи мълчанието, дивата самотност на цялата оскотяла мътност на всекидневието. Щом влезеше в залата за танци, тя се преобразяваше — превръща се в човек с облаги — с много големи облаги. Щастие е да учиш деца на своя усет за хармония и да им придаваш своето умение за висота. От високо и стремглаво не беше падала никога. Прилепнало приглади тъмносиния сатен на завивката. Сякаш небето беше върху й. Нежно и уханно — като самата нея. Отдавна не беше лепила пощенски марки. И писма не беше писала. От онези старите в плик. Потърка слепоочия. Ако сега припадне — искаше той пак да е наблизо. Реши да се надигне от леглото и да направи опит да се успокои от снощните видения, от „дрямката“, която я беше обзела и… от него. Мъжът от спирката, който я придърпа с невероятно съвършенство към себе си. Отдавна не беше й се случвало. Мъжете не са съвършено обаятелни винаги, но понякога ги обзема ангелът на съмнението, който ги кара да мислят и чувстват по друг начин. Така беше и онази сутрин. С него се случваше нещо. Усети, че го притегли към себе си — моментално. Измъчи го за момент и после му се подари с припадък. Не мислеше, че ще стане точно така. Плъзна се в ръцете му. Не, не беше умишлено — призля и. Умората, сънят, бледосиният нюанс на утринта и зловещата мисъл за смъртта. Просто всичко премина като изневиделица. Да издъхнеш рано сутрин. Завинаги да се спусне вечерта на живота ти. Глупости. Рязко се изправи. Леко и причерня. Него го нямаше наоколо. Започна да й липсва — изведнъж. Като в просъница го усети. Пак и пак. Сипа кафето в чашата. Отвърза