трябва да се приеме. Всяко красиво нещо трябва да се приеме. Посвири още малко, моля те!
— Не искате ли вече да влезете вътре?
— Не, искам да постоя още малко — отвърна тя и бързо добави: — Прав беше. Тук въздухът е свеж и хладен.
Тес искаше да гледа лицето на Гален, докато той разговаряше с мъжете около огъня. Ако го наблюдаваше, без той да я забелязва, навярно щеше да успее да проникне по-навътре в душата му.
Саид продължи да свири на флейтата, а Тес се настани по-удобно върху килимчето и прикова към съпруга си пълен с възхищение поглед.
Беше почти десет, когато Гален напусна лагерния огън, заобиколи езерцето и се отправи към шатрата. Изненадан, той спря пред Тес.
— Мислех, че вече си заспала.
Тя се изправи на крака.
— Изморена съм, но не ми се спи.
— Саид предостави ли ти всичко, от което имаше нужда?
— Всичко, с изключение на компанията — натъртено добави тя, — от която вие със Саша съвсем не се лишихте.
Гален вдигна покривалото на входа, изчака и тя да влезе и я последва. Свали връхната си дреха и я остави върху възглавниците на ниския диван.
— Отсъствах почти две седмици. Калим имаше да ми каже много неща.
— Нямаше вид на човек, който обсъжда проблемите на страната.
Той се обърна и я погледна с вдигнати от учудване вежди.
— Започваш да приличаш на свадлива съпруга.
Тес се изчерви.
— Не е вярно. Просто бях любопитна… и… ми беше скучно — отвърна тя и се намръщи. — Исках да дойда при вас, но само като споменах на Саид, той едва не изпадна в шок.
— И съвсем естествено.
— Защо? Когато тамровиянските дворяни пътуват, жените им не са длъжни да стоят в горещите и задушни шатри.
— Шатрата не ти ли харесва?
— Не — хвърли поглед наоколо тя. На земята бе постлан килим, нашарен с прекрасни фигури и отрупан с цветни копринени възглавници. Беше пълно с изящно резбовани фенери и сребърни свещници. — Виждала съм стаи и в двореца, подредени далеч по скромно, но не желая да стоя сама като затворник.
— Ще помисля как да облекча положението ти.
— Но аз не искам да стоя тук! Не може ли и аз да идвам край огъня при вас? Разбира се, ако хората ти нямат…
— Мъжете от вашия дворец не стоят по цял месец без жена — прекъсна я грубо Гален. — А и придворните при вас са кротки като палета в сравнение с моите сънародници.
Очите й се разшириха.
— Ще ме обидят ли?
— Не. Ти принадлежиш на мен. Няма да те обидят. Но ще те гледат, ще се възбуждат и ще почувстват болка.
Тя пламна.
— Говориш така грубо!
— Фактите са груби и най-после трябва да ги разбереш. Няма да карам моите воини да страдат без нужда.
— Предпочиташ да накараш мен да страдам — въздъхна Тес. — Защо по-добре не научиш хората си да се контролират? А и, в края на краищата, аз не съм чак толкова привлекателна.
Гален леко се усмихна.
— Мисля, че снощи решихме въпроса с твоята привлекателност.
Не предполагаше, че страните й могат да пламнат още повече, но разбра, че се е излъгал.
— Едва ли ще бъда по вкуса им. Ти вероятно си малко по-особен.
Той се засмя и лицето му доби онова момчешко изражение, което приемаше всеки път, когато се смееше и шегуваше с хората си.
— Уверявам те, че моят вкус съвсем не е особен и необикновен. Притежаваш едно качество, което съм виждал у малко жени.
Тя го погледна внимателно.
— И какво е то?
— Жизненост — без да сваля очи от нея, той внезапно стана изключително сериозен. — Никога не съм срещал жена, така жизнена като теб, килен.
Тя го погледна и стомахът й се сви. Извърна очи и се загледа във фигурите на килима.
— Нима вашите жени са без дух?
— Не, но те не са способни да вдъхнат живот на една шатра само като се разхождат в нея.
— Хубави думи, но онова, което казват, е, че ТРЯБВА да си стоя в шатрата.
— Искам да кажа, че предпочитам да запазя твоя живот само за себе си.
В гърдите й се надигна радост, примесена със странно недоволство. „Не трябва да му позволявам да управлява така чувствата ми!“ — помисли си отчаяно тя. Саша й бе казал, че Гален дава всичко, което се поиска от него. Може би сега смяташе, че това ласкателство е нещо, което тя иска.
— Както вече казах, думите ти са хубави — опита се да смени темата тя и го погледна право в очите. — Изглеждаш различен в тези дрехи.
— Повече ли приличам на варварин?
— Нямах предвид това — побърза да отвърне Тес.
— Но си го помисли — горчиво се усмихна той. — Приех много неща от вашия цивилизован начин на живот, но не желая да се откажа от всичко наше. Нашите дрехи са меки и удобни, а белият цвят отразява слънцето… — отиде до малкия сандък в ъгъла — което ми напомня, че навярно ти е много горещо в този кадифен костюм. Мисля, че трябва да направим нещо — започна да рови в сандъка, докато откри една риза, подобна на своята. — Ето облечи това! — обърна се и й подаде дрехата. — Ще видиш, че е много по- удобна.
— Моят костюм също е удобен.
— И достатъчно грозен, за да го предпочитам, когато си вън от шатрата, в присъствието на моите воини, но не и когато сме сами. Хайде, облечи я!
Трябваше да я облече, за да му достави удоволствие. Знаеше, че съпругите често вършат такива неща. Въздухът около тях се нажежи. Изведнъж остро осъзна, че държи в ръце меката материя на памучната риза, че чува звуците от флейтата на Саид, извиващи се в тъмнината, че усеща напрегнатия израз, с който Гален я наблюдава.
— Добре — отвърна Тес и започна да разкопчава копчетата на кафявия си костюм.
Гален я погледна за момент, след което се отправи към изхода на шатрата.
— Излизаш ли? — объркано попита тя. — Мислех си, че… — спря и облиза пресъхналите си устни.
— Мислеше си, че ще искам да те гледам отново — усмихна се той. — Искам. Но снощи в цивилизования хотел за мен бе по-лесно. Тук аз съм свободен и трябва да внимавам.
Повдигна покривалото на входа и в следващия миг тя го видя да стои отвън. Силуетът му се очертаваше на лунната светлина.
Щеше да остане пред шатрата! Облекчението, което изпита, я стресна и изплаши. Каза си, че единствената причина, поради която не й се искаше той да излиза, беше, че не й се оставаше сама. Иначе, какво против можеше да има мъжът й отново да се върне при сънародниците си край огъня.
— Depeches-toi!1 — нежно каза той, без да я поглежда.
Тес отново се зае с копчетата и след няколко минути се загърна гола в меката риза, която беше прекалено голяма за нея. Краят й се влачеше по земята, а дългите ръкави висяха надолу. В тази дреха малката й фигура изглеждаше по-скоро смешна, а не съблазнителна. Отиде до сандъка и започна да рови,
