— Не.
— Коя е тази жена?
— Шарлот. — Един от любовниците й, някой си Пиер Кевуа, я нарисува.
— Никак не е за учудване, че я е разхубавил.
— Не, не става дума за ласкателство. Тя беше по-хубава, отколкото на платното.
— Наистина ли? — Жулиет се приближи и се спря пред картината. — В такъв случай е била по-хубава и от майка ми. А твоят баща, значи, не е знаел, че този художник е неин любовник?
— Напротив, знаеше го, знаеше и за останалите. Тя не си правеше много труд да държи в тайна от него похожденията си. — Най-сетне Жан Марк откъсна поглед от картината и тръгна към писалището. — Дневниците бяха в това чекмедже…
— Защо е окачил картината тъкмо тук?
— Той я обичаше. Винаги й разправяше, че била най-хубавото му притежание, чийто образ желаел винаги да има пред себе си. Майка ми умря, когато бях на пет години, а две години по-късно баща ми срещна Шарлот д’Абуа. Той я помоли да се омъжи за него, ала тя не беше като останалите жени. Предпочиташе свободния живот на куртизанка пред брачните окови. — На устните му трепна усмивка. — Покрай другото обаче тя се наслаждаваше и на силата и властта на парите, затова се съгласи да стане негова любовница. — В думите на Жан Марк се усещаше потисната възбуда. Той извади от най-горното чекмедже четири дебели тома. — Обстоятелството, че спеше с Кевуа, не го притесняваше.
— Доста странно — каза Жулиет. — Трябва да е бил съвсем различен от теб. Струва ми се, че ти бил всичко друго, но не и равнодушен, ако жената, която обичаш с цялото си сърце, ти слага рога.
— Колко проницателно — каза той апатично, тръгна към рафтовете с книги и извади два тома, които отнесе до писалището. — Тъй като при нас това по всяка вероятност няма да се случи, излишно е да го обсъждаме. Нямам намерение нито да те деля с някого, нито да попадам в клопката на любовта, Жулиет.
Жулиет усети леко убождане.
— Това беше само една констатация. — Тя насочи погледа си отново към картината. — Липсва й изразителност. Студена жена ли беше?
— В леглото не. Мамеше баща ми с половината Марсилия.
— А извън леглото?
— Извън леглото беше студена. — Жан Марк тръгна към прозореца, взе кристалния лебед от прозореца и го сложи предпазливо до дневниците. — Много студена.
— Какво се случи след завръщането ти от Ямайка?
— Защо ми задаваш всички тези въпроси? — Той й хвърли характерната си подигравателна усмивка. — Доколкото виждам, нямаш под ръка нито скицник, нито молив за рисуване.
— Просто бих искала да знам.
Той отмести шумно чекмеджето на писалището.
— След завръщането си открих, че два месеца преди това беше избягала в Гърция с Жак Летон, тогавашния й любовник. От дълго време отклонявана пари от фирмата на баща ми и ги давала на Летон. За това знаели всички, само баща ми не подозирал нищо. И това е била истинската причина, поради която тя ми помогна да ме вземат на работа на робския кораб. — Гласът му стана по-твърд. — Беше превърнала баща ми в глупак. Отправих се да ги търся.
Жулиет впери поглед в него.
— В Гърция ли?
— Да. Извиках Летон на дуел и го убих. Ала Шарлот, която още не беше му се наситила, се почувства измамена и реши да ме накаже.
— Как именно?
— Върна се при баща ми и измоли прошката му.
В погледа на Жулиет се четеше недоумение.
— И той я прие отново?
— Без да й каже нито една лоша дума. — Жан Марк се усмихна, обхванат от озлобление. — Вече ти казах, баща ми беше напълно под нейна власт. И четири месеца подир завръщането си тя се омъжи за него. Опита се да го омае и да ме остави без наследство, но той стигна само дотам, да ме отпрати по-далеч. Заяви ми, че не съм проявявал никакво разбиране към Шарлот и че за всички нас най-добре щяло да бъде, ако замина за Италия, за Падуа, където трябвало да започна да следвам. Две години по-късно тя умря, а аз се върнах обратно вкъщи. — Той погледна Жулиет. — Е, доволна ли си? Най-сетне изтръгна всичките ми тайни. Радваш ли се?
— Не. — Тя усети желание да протегне ръката си към него и да го утеши, ала той се беше отдръпнал отново зад един шкаф. — Изпитвал ли си… благодарност към нея?
— Като дете и аз като баща ми я смятах за приказно същество. Но скоро тези фантазии ми бяха избити от главата.
Трябвало е да преживее болка и измама и отгоре на всичко да осъзнае, че нищо не може да направи срещу властта на Шарлот! И сега даже, след всичките тези години, тя усещаше как тези чувства още тлеят у него.
— Не проумявам как е могъл отново да я приеме.
— Аз пък проумявам. Баща ми беше мечтател. Той я виждаше само такава, каквото искаше да я види. — Жан Марк си пое дълбоко дъх. — Той непрекъснато ми разправяше, че не съм могъл да го разбера, защото не съм бил предразположен към мечти. Е, така да е… да ме пази Бог от мечтателите на този свят.
— Той не те е разбирал — каза Жулиет полугласно. — Струва ми се, че и ти имаш мечти, ала ги овладяваш, вместо да се оставиш те да те обсебят.
— Глупости! Съвсем не съм мечтател. Ти си съвършено права, че баща ми и аз не си приличахме. — Той тръгна към вратата. — Вярвам само в онова, което мога да видя и пипна. — Той залости вратата. — И в този миг не копнея за нищо друго, освен да те видя и докосна. Жулиет, би ли си разкопчала роклята?
— Сега ли?
Той се усмихна дръзко.
— Бих искал да ти се наслаждавам на място, което не се повдига и спуска с порива на всяка вълна. — Той свали фустата й и я захвърли към писалището, върху кристалния лебед, — Дай ми тази възможност!
Жулиет бе научила, че той твърде рядко действа импулсивно. Зад настояването му да се отдадат на любов тук, в това помещение, се криеше съвсем определена причина. То трябваше да е свързано със старата болка, която подозираше у него.
Жан Марк тръгна към нея.
— Нямаш нищо против, нали?
Тя поклати глава, без да отмества погледа си от него.
— Не — каза тя шепнешком. — Нямам нищо против!
Жулиет започна да се съблича със спокойни и плавни движения. След няколко секунди тя застана гола пред него.
— Това ли е, което искаше от мен? — попита тя тихо.
— Да. — Погледът му се плъзна надолу. Каквато и да беше истинската му цел, тя знаеше, че той я желае. За това говореше мъжеството му, надигнало се нетърпеливо в тесните панталони, леко отворените ноздри, руменината, която оцветяваше бузите му. Знаеше го и у нея бликна същото желание.
— Да, тъкмо това бих искал! — Докосна я само с очи, а това стигаше, за да я побият тръпки. — И нещо повече. Иди и легни върху онзи прелестен килим пред камината! Бих искал да те видя на фона на неговите великолепни багри.
Тя бавно прекоси стаята и спря пред камината. Обърна се с гръб към него и погледна портрета на хубавата Шарлот.
— Заради това ли мразеше перуката ми? Беше казал, че изпитваш истински ужас от руси коси.
— Не желая да говоря за Шарлот. — Той застана до нея, обгърна талията й с ръце, после обхвана гърдите й.
