Десетина минути по-късно Жан Марк отново излезе на верандата.
— Ела с мен! — настоя той.
В началото тя го гледаше като зашеметена, а после се остави да я води, през къщата към горния етаж.
— Къде отиваме?
Той отвори някаква врата на горния край на стълбището.
— Трябва да видиш майка си!
— Не! — Тя се помъчи да се отскубне. — Никога вече! Не мога…
— Погледни я! — Той я повлече след себе си и я прегърна. — По дяволите, не бива да я запомниш за цял живот така, както си я видяла преди малко! И бездруго влачиш със себе си достатъчно страховити спомени.
Майка й лежеше на леглото, покрита е бяла копринена завивка. Очите и устата й бяха затворени, лицето й изглеждаше спокойно, въпреки разкривените си черти. През последните дни трябва да е желала смъртта си, помисли си Жулиет потиснато.
— Как е умряла? Змиите да са виновни?
— Змиите бяха безобидни. Той я е заклал!
— Ох… — Трябваше да предприеме нещо, но нищо не й хрумваше. — Погребението… трябва да отида при свещеника и да наредя той да…
— Не! — Жан Марк поклати отрицателно глава. — Не бива да ни заварват тук. Само фактът, че сме французи, е достатъчен, за да ни хвърлят в тъмница под най-несъстоятелен предлог. Нека оставим съобщение и пари в църквата. Свещеникът знае какво трябва да направи.
Жулиет хвърли последен поглед към майка си.
— Както кажеш. Може ли сега да си вървим?
Марк се подвоуми.
— Дай ми още малко време, за да потърся статуетката.
— Тя е в едно сандъче на двора — каза Жулиет. — Той беше решил да си тръгва, когато пристигнахме. Мисля, че току-що беше… — Наложи й се да спре, за да възвърне властта над гласа си, който трепереше. — Хайде да тръгваме, моля те!
Жан Марк я хвана за ръка и я поведе. Излязоха под открито небе.
— Отивай към конете! — каза той. — Трябва най-напред да се убедя с очите си, че статуетката се намира в сандъчето. После ще те настигна.
Тя кимна и пресече двора, като старателно избягваше да гледа към водоскока. Жан Марк я последва почти веднага и закрепи калъфа с „Вихрения танцьор“ на седлото си.
В погледа му се четеше загриженост, когато качи Жулиет на кобилата й.
— Дюпре вече е мъртъв — опита се да я успокои той.
Жулиет я побиха ледени тръпки.
— Нима такова зло може да умре?
— Не мисли за него! — Жан Марк удари коня й по задницата и пришпори и своя жребец. — Сега въобще не мисли за нищо!
Половината нощ те яздиха в посока към крайбрежието.
— Нека отдъхнем тук до развиделяване! — Жан Марк я свали от седлото. — По дяволите, колко си студена! — Той я загърна по-плътно с едно одеяло. — Седни, докато събера дърва за огъня!
— На мен не ми е студено. — Жулиет се сгуши, увита като пашкул в одеялото. Не усещаше студения пронизващ вятър. Той не беше нищо в сравнение със студа в душата й.
Земята беше камениста и гола, нощта — беззвездна и кучешки студена. Вятърът фучеше над проходите на назъбените синьо-черни планини на север.
Дюпре така неистово зави, когато Жан Марк го застреля.
— Жулиет, ела тук!
Тя хвърли поглед нагоре. Пред нея стоеше Жан Марк. Той разтвори наметалото си, а вятърът го подхвана и го превърна в разперени ястребови криле.
Черно кадифе!
Така изглеждаше, когато го видях за първи път, помисли си тя зашеметена. После той коленичи до нея, взе я в прегръдките си и я обгърна с умопомрачителните си криле.
Ледът, който я беше сковал, се пропука и стопи.
— Огънят…
— Огъня ще го наклада, след като заспиш. Струва ми се, че сега се нуждаеш от сън.
Тя притисна лицето си към рамото му.
— Тя не ме обичаше. Винаги й пречех. Когато бях още съвсем малка, всяка вечер преди заспиване си казвах като молитва: „Утре ще ме обича! Утре…“ — Тя поклати глава. — Единствената причина, поради която ме е родила на белия свят… надявала се е да дари на баща ми син.
Жан Марк я притегли по-плътно към себе се.
— Мислех, че не значи вече нищо за мен. — Тя замълча и се замисли. — Но трябва да е значела нещо, иначе нямаше сега да съм толкова… да се чувствам като опустошена! Тя беше толкова красива, че всеки искаше да я докосне. Кралицата й целуваше ръката и я наричаше пленителна. Аз постоянно се вглеждах в нея и се питах…
— Какво си се питала?
— Как така никой не може да прозре, че вътре е празна, куха. — Тя смръщи чело. — Но вероятно за другите не беше куха. Аз никога не съм била това, което се разбира под привлекателно дете…
— Ти си била нейното дете. — Жан Марк я люлееше в прегръдките си. — Това би трябвало да е достатъчно.
— Винаги съм се чувствала уверена в себе си. Мислех си, че не ми трябва нищо, освен моята живопис. Мислех си също така, че бих могла да изхвърля всички от сърцето си и да заживея в собствения си свят. Вече не съм уверена в това.
— Утре ще намериш отново пътя към себе си.
— Вярваш ли? Чувствам се особено. Сега нямам никого, освен Катрин, а тя ми се изплъзва.
— Бабини деветини! Тя все още те обича.
— Тя е намерила нещо… — Жулиет затвори очи.
Жан Марк притисна бузата й към рамото си.
— Не биваше да те вземам със себе си в Андора. Дюпре можеше да те убие!
— Ти не би могъл да ме спреш. Тя беше моя майка и аз не можех да допусна да ограбва кралицата. Във Версай кралицата беше единственият човек, който ми правеше добрини. Тя беше всичко, което имах през онези години. Аз… аз мисля, че я обичам. — Тя се засмя неуверено и колебливо. — Никога преди не съм си признавала, че някой значи нещо за мен. Изпитвах такъв голям страх от това!
— Страх ли?
— Любовта боли… — Защо ли воят на вятъра не отслабваше. Той свистеше, от което тя се чувстваше изстъргана до дъното на душата си. — Не желая да обичам! Не е ли непосилно да се стремиш да обичаш някого, когото в действителност не обичаш? Ако беше така, животът би бил справедлив и праведен, а той не е! Но за всичко съм си виновна само аз. Още като малко момиче знаех, че не трябва да се обичат пеперуди.
— Понякога човек не може да стори нищо, ако обича не когото трябва.
Тя едва го чу.
— А пък ти беше казал, че една пеперуда не трябва да властва над най-голямата страна в Европа. Сега тя вече не управлява… — Отново по бузите й потекоха сълзи, които тя нетърпеливо изсуши в ризата му. — Не знам защо плача. Струва ми се, че в помислите си съм разменила местата на майка ми и на кралицата. Да се плаче е глупаво. Нямам никаква причина. Не би трябвало да очаквам кралицата да ме обича или майка ми да ме харесва. Разбираш ли колко съм глупава!
Жан Марк не отвърна нищо. Той я държеше здраво и галеше нежно къдриците й, докато тя най-сетне заспа.
