Фамиро се изправи.
— Вярно е. Вие ми се доверете… ще имам грижата за това, да отървете кожата, а мъжеството ви да си разиграе коня в маркизата.
Дюпре се усмихна покровителствено.
— Да, аз ви се доверявам, приятелю мой!
Той проследи с поглед испанеца, който напусна кафенето и се повлече по улицата, Фамиро трябваше да умре, но за това имаше време. На тази подробност щеше да се посвети малко преди сбогуването си с Андора. Преди да изпълни мисията си, не биваше да пада и сянка от съмнение върху него.
Той насочи погледа си към къщата високо горе на възвишението. През изминалите седмици му беше станало навик да разглежда от прозореца на кафенето прелестната casa на маркизата. Наслаждаваше се на представата как тя си живее живота, без дори да подозира колко малко сигурност й предлагаха стените на нейната casa.
Още два дни! От три седмици беше отседнал в това безутешно, забравено от Бога място и трябваше сега най-сетне да бъде възнаграден за търпението си. С отстраняването на готвачката щеше да изчака до заминаването на Гандория. Една кражба или убийство на улица, отдалечена от casa, не би възбудило никакво подозрение към него.
Възбудата му подейства така, че погледът, с който оглеждаше къщата, можеше да се нарече почти нежен. Още два дни.
Заваля дъжд. Леки изпарения помилваха тревата по хълмовете и украсиха с бисери цветята по градините. Берачите потеглиха към селото, за да изчакат спирането на дъжда.
Катрин, която се връщаше бавно с Франсоа към господарската къща, му хвърли поглед с тъжен присмех.
— Глупаво е да се радвам, че днес не можем да берем цветя, но от всичко тук във Вазаро аз най-много обичам дъжда!
— Виждам, че ти доставя удоволствие.
Дъждът поръси кожата и с дребни капчици, така както беше украсил и цветята, а очите й проблясваха меко.
— Ти си баск, доколкото си спомням… има ли там в планините дъждове като тези?
— Там дъждът не е толкова мек и кротък. Там се изливат същински пороища, след които потоците излизат от коритата си и помитат всичко по пътя си.
— Ти обичаш ли родината си?
— Да… нейната хубост и първичност… планините.
— Вазаро не ти ли харесва повече?
Той се усмихна лукаво. Беше открил, че Катрин изпитва ревнива любов към Вазаро. Всички трябваше да обичат Вазаро като нея.
— Да, Вазаро ми харесва много повече — увери я той съвсем сериозно.
Тя кимна удовлетворено.
— Всеки би предпочел Вазаро пред някоя сурова и отблъскваща планинска страна. — След малка пауза го попита: — Защо никога не говориш за себе си?
— Не искам да те отегчавам. Аз не съм толкова интересен.
Тя не го погледна.
— Аз… те намирам за интересен.
Сърцето му подскочи. С това не иска да каже нищо особено, опита се да се овладее той.
— Много си любезна!
Кос поглед, съпроводен с подигравателна усмивка, го улучи като стрела.
— Не съм любезна, а по-скоро любопитна.
— И какво искаш да знаеш?
— Защо си напуснал родината си, след като си обичал планините и си отишъл в Париж?
— Революцията беше онова, което ме привлече.
Усмивката й угасна.
— Ах, винаги забравям за революцията!
— Аз самият съм склонен да я забравя. Вазаро прилича на реката Лета, която дарява забрава.
— През последната седмица ти ми оказа голяма помощ — каза тя със заекване. — Но положително едва изтрайваш да се върнеш в Париж… сега, когато си се възстановил напълно.
Да, действително, той би трябвало да побърза! Добре разбираше, че престоят му тук продължи прекалено дълго. С всеки изминат ден веригите се затягаха все по-здраво и скоро щеше да бъде невъзможно да ги разчупи.
Катрин се обърна към него и го погледна — чиста, лъчезарна, със сияещи очи, в които се четеше един въпрос.
Той отмести погледа си.
— Мога да остана и следващата седмица — рече той рязко и сякаш на себе си. — Ако ми разрешиш, разбира се.
Ослепителна усмивка озари лицето й.
— Да, разрешавам ти!
Маркизата извика стъписана.
— Тихо! — Дюпре, който беше насочил дулото на пистолета си към гърлото й, трепна. — Оскърбяваш ушите ми! Спести си виковете за по-късно! Ставай, чака ни много работа!
Той постави свещника върху нощната масичка до леглото и я огледа преценяващо. Селест дьо Клеман беше сънена и разрошена — пленително създание, особено в този миг, когато се беше втренчила в него с ококорени от ужас теменуженосини очи. Раменете и връхчетата на гърдите й проблясваха като фина лионска коприна.
— Кой сте вие? — изрече маркизата с треперещ от уплаха глас. — Как се осмелявате да нахълтвате посред нощ в моя дом и да ме заплашвате?! Не знаете ли коя съм?
— Знам много добре коя сте. Губите ми времето, гражданко. Моля ви, станете!
— Маргьорит! — извика маркизата.
— Да не би това да е старицата, която прилича на оскубана черна гарга? — Дюпре поклати глава. — Тя за съжаление няма да може да дойде! Не обичам публика, когато работя. Това би отнело всякаква интимност. — Той отстъпи две крачки назад. — Ако не станете, ще бъда принуден да стрелям във вас! Няма да ви убия, но раната би била крайно болезнена!
В началото Селест дьо Клеман се поколеба, а после бавно спусна голите си крака на пода и се изправи.
— Какво значи всичко това?!
— Става дума за „Вихрения танцьор“. Вие не сдържахте вашето обещание и гражданинът Марат е разгневен! Много!
— Вие не можете да ми го отнемете!
— Напротив, мога. Къде е той?
— Няма да ви кажа къде е. Скоро ще ви набучат на шиш като печен петел! — В усмивката й личеше упование. — Тук се намираме в Испания, а аз се радвам на закрилата на най-висши кръгове.
— Един полковник не е особено влиятелен, а пък докато стои в Сан Изидоро, е малко подходящ за ваш закрилник.
Усмивката й стана неуверена.
— Вие сте добре осведомен. — Тя вдигна рамене. — Той скоро ще се върне!
— Но не и навреме. — Дюпре отстъпи настрана и й посочи с жест да мине напред. — Мисля, че се отправяме към трапезарията. Там открих една мебел, която би могла да се окаже полезна.
С мрачен поглед тя се обърна и тръгна пред него.
