притежавате безстрашие, каквото рядко се среща сред жените. И майка ви се показа необикновено смела. Искате ли да я видите? Тя е в трапезарията.
— Нима имам друг избор?
— Не! — Той посочи с пистолета към къщата. — Оттук моля.
Тя го погледна, после се обърна и тръгна към обкованата с месинг входна врата. Отвори я. Ако успееше и по-нататък да залиса с ненужни приказки Дюпре, вероятно Жан Марк щеше да чуе гласовете и да бъде предупреден.
— Защо сте напъхали Маргьорит в басейна?
Дюпре я последва по петите в просторното преддверие.
— Ах, заради вонята! Беше ми ясно, че ще прекарам няколко дни тук. Какъв смисъл има да се оставя въздухът да се отрови и да направя неприятно пребиваването си? Трябва да знаете, че аз много мислих за вас, откакто нашите пътища се разделиха. Оцених доста високо обстоятелството, че имах щастието да се запозная с вас.
— Доколкото ми е известно, сте обявили възнаграждение за главата ми.
Дюпре се изкикоти и посочи с пистолета към големия салон, разположен от лявата страна на коридора.
— Умно дете! Да, мисълта, че никога няма да ви видя отново, ми беше непоносима и по тази причина предприех опит пак да ви върна в моя власт. Кажете ми, как се казваше малката, която успя да офейка с вас?
Жулиет не отговори.
— Вярност! Превъзходна добродетел! Но аз знам как да я намеря. Тя остави един медальон, в който се намира миниатюра с поразяваща прилика.
На Жулиет сякаш й се подкосиха краката.
— Верижката с медальона ли?
— Миниатюрата намерих наскоро. Като се върна, ще я използвам по най-добрия възможен начин!
Те пристъпиха прага на трапезарията и Жулиет се спря точно зад вратата. Това помещение не можеше да си го спомни. Бяха живели в къщата само няколко месеца и тогава тя се хранеше в разположената на горния етаж детска стая. Продълговатата маса от махагоново дърво се открояваше с дърворезбата си — орнаменти от цветя, изкусно направени, а двадесетте стола бяха тапицирани майсторски с червен брокат. Красив бюфет запълваше едната стена на стаята, а една ракла, също толкова изкусно украсена е дърворезба, се намираше до водещата към верандата двойна врата.
— Нима не е прелестно тук? — Дюпре я насочи към вратата за верандата. — А там прекарах много щастливи часове. — Той постави фенера на масата и отвори вратата. — Елате, нека се насладим на великолепната гледка към града! — Той я избута навън и тя застана до каменната балюстрада. Жулиет впи поглед в стръмно спускащия се скат, осеян със скали и урви, в чието подножие дълбоко долу искряха светлините на Андора.
— Къде е майка ми?
Той се усмихна.
— Не я ли чувате? Аз я чувам. Ами ослушайте се!
Тя чуваше само шумоленето на вятъра в пиниите, които ограждаха клона.
Не, шумоленето не идваше от дърветата, а от трапезарията.
Тя бавно обърна глава и погледна назад към двукрилата врата.
— Да — каза Дюпре съвсем тихо. — Тя ви очаква. — Той я сграбчи за ръката и я повлече обратно в трапезарията. — А сега си отпушете ушите…
Шумоленето се долови отново, по-силно и по-отблизо. То идваше от изкусно изписаната ракла, отляво на вратата за верандата.
Махагоновата ракла имаше размери около пет на четири стъпки и проблясваше с тъмното си великолепие на мъждукащата светлина на фенера.
Отново нещо изшумоля като есенна шума, която вятърът брули.
— Отворете раклата! — Погледът на Дюпре беше вперен в лицето й като омагьосан. — Тя чака!
Жулиет преглътна с усилие. С натежали като олово нозе тя се дотътри до раклата.
Отново дочу шумолене.
Дюпре сочеше с пистолета към раклата.
Тя бавно хвана капака и го повдигна нагоре.
И стъписана извика.
Капакът се захлопна.
— Какво по дя… — Гърленият вик на Дюпре я изтръгна от ужасното вцепенение. Обърна се и видя Жан Марк. Той беше сграбчил Дюпре за врата и се опитваше да изтегли негодника на верандата.
Очите на Дюпре, който отчаяно се бореше за глътка въздух, бяха изскочили от орбитите си. Той се опита да насочи пистолета си, ала Жан Марк успя да хване ръката му и изтръгна оръжието, докато го теглеше към каменната балюстрада.
Дюпре извърна глава, а в очите му проблеснаха мълнии на гняв и омраза.
— Виждал съм ви в Конвента. Вие сте Андреас. Добре си спомням. Аз няма да забравя…
— Колкото до това, можеш да си спомняш за мен в преизподнята! — Жан Марк притисна дулото на пистолета в хълбока на Дюпре и натисна спусъка.
Дюпре зави като вълк.
Жулиет я полазиха тръпки по гърба. Никога не беше чувала вик като този, пронизителен, яростен, животински.
Жан Марк вдигна лекото тяло на Дюпре върху балюстрадата и го пусна да падне по стръмния, каменист скат.
Жулиет пристъпи и надзърна надолу. Дюпре лежеше неподвижен и ням на тридесет стъпки дълбочина.
— Мъртъв ли е? — попита тя със заекване.
— Ако сега не е, скоро ще бъде! Кръвта му шуртеше като на заклан шопар, отгоре на всичко падането е достатъчно, за да убие човек.
— Той въобще не е човек, той е чудовище! — Тя затвори очи. — Знаех го още в манастира…
— В манастира ли?
— Това беше Дюпре!
Жан Марк кимна. Той стоеше с гръб към нея.
— Стори ми се познат. Марат трябва да го е пратил тук.
Тя кимна и отвори очи.
— В раклата лежи майка ми.
— Тъкмо от това се боях. Бях на верандата, когато ви чух да влизате в салона. — Жан Марк я прегърна и здраво я притисна. — Когато те държеше на мушка, не се осмелявах да се нахвърля върху него. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони.
Ръцете на Жулиет, които висяха отпуснати, ненадейно прегърнаха Жан Марк. Тя се вкопчи в него.
— Той искаше да я видя!
Жан Марк я погали нежно по гърба.
— Шшт!
— Тя беше винаги толкова красива. Сега вече не е… — Жулиет не беше в състояние да овладее треперенето си. — Тя лежи там, вътре в раклата, гола, а по нея пълзят змии и насекоми. Те са в косите й, в устата й…
— Боже всемогъщи! — Жан Марк я притисна до себе си, после предпазливо и внимателно се освободи. — Ще те оставя за малко сама.
Жулиет отвори очи.
— Къде отиваш?
— При майка ти. — С тези думи той се обърна и влезе в къщата.
Ръцете на Жулиет сграбчиха конвулсивно грапавия камък на перилата, когато чу как капакът на раклата се вдигна. Тя долови сподавеното проклятие на Жан Марк, после някакви шумове.
