Дюпре я следваше по петите, а погледът му беше прикован към гордата права линия на гърба й. Сърцата и безстрашна жена е маркизата, помисли си той с удовлетворение. Такава жена представлява винаги голямо предизвикателство.
— Няма да ви кажа къде е фигурката — повтори тя през рамо. — Със същия успех можете веднага да се върнете при този canaille и да му признаете, че сте претърпели крах!
— Няма да претърпя крах. — Дюпре я следваше по коридора. — Вие ще ми кажете къде е. Дори горещо ще ме молите да ви позволя да ми кажете къде е „Вихрения танцьор“!
Недоверчивият й поглед срещна неговия.
— Вие се шегувате!
Той поклати отрицателно глава.
— О, не, аз никога не се шегувам!
Жената ридаеше.
Тя го молеше горещо да й позволи да му каже къде е скрила „Вихрения танцьор“.
Тя го молеше горещо да я избави от мрака.
Дюпре поднесе усмихнато чашата към устните си и се облакъти на стола, който беше изнесъл от трапезарията на верандата и където се беше разположил удобно. Тук можеше да се наслаждава на чистия въздух, на изгледа към града и да следи проникващите от трапезарията шумове.
— Моля те, не мога… — Тя хлипаше сърцераздирателно. — Merde, не мога да издържам повече!
Скоро щеше да се съгласи да му даде желаното сведение. Случаят постепенно започна да го отегчава. Нейната смелост не й беше вдъхнала очакваната съпротивителна сила. Тя беше толкова лесна за сломяване, колкото и всички останали. Всички свои победи, включително и тази, дължеше на майка си. Тя му беше преподавала тайната да подчинява човешката душа.
Камшикът беше груб, нагорещеното желязо подло, ала тъмнината…
Да, тъмнината се оказа истинска майсторка на покоряването.
Във фенерите от двете страни на портата от ковано желязо не горяха свещи. Зад сводестите прозорци на къщата не мъждукаше светлинка.
Когато спря коня си пред портата на прелестната малка къща, Жулиет бе обхваната от страх и лошо предчувствие. Скоро щяха да влязат вътре. Щеше да се срещне с майка си и да получи обратно съкровището, което Селест беше откраднала. Майка й щеше да вилнее и оскърбително да я ругае. Dieu, но защо още я притеснява това след всичките тези години?
Жан Марк й хвърли един поглед и слезе от седлото.
— Бихме могли да изчакаме в някоя странноприемница до утре сутринта…
— Не, по-добре да приключа въпроса сега — пресече го тя. — Бих искала да си свърша работата!
— Домът прави впечатление на занемарен. — Жан Марк свали Жулиет от кобилата й и привърза здраво двата коня към ствола на корковото дърво пред портата. Той се опита да отвори вратата… тя се разтвори до края! — Невероятно, вратата не е затворена!
Жулиет го последва в двора. Къщата изглеждаше действително занемарена, мина й през ума. Въпреки мрака и нищожната видимост, дворът изглеждаше в добър вид. Зелен водоскок по средата изтласкваше водата през малка каскада в дълбок басейн. Тя пристъпи към кладенеца и погледна нагоре към неосветените прозорци на къщата. Потопи ръката си в кофата с вода и загреба е шепа, после остави капките да текат между пръстите й.
— А ако вече я няма тук?
— Ще тръгнем по следите й. — Той запали фенера, който носеше със себе си. — Но за целта трябва да открием къде е отишла. Нека най-напред огледаме дали има прислуга в къщата… Всемогъщи Боже, какво е това?!
Жулиет се вторачи с неописуем ужас в басейна.
— Маргьорит! — Стори й се, че изкрещя името на някогашната си бавачка, но всъщност се чу само тихият й прегракнал глас. — Едва не я докоснах! Маргьорит…
Жан Марк пристъпи по-близо, така че светлината от фенера да пада върху водата.
Маргьорит Дюкло седеше в басейна до кладенеца. Тъмните й коси се олюляваха като морска трева по повърхността на водата точно до мястото, където Жулиет потопи ръката си в кофата. Изцъклените очи зееха в пустотата, тъмната й рокля, раздута от водата, обгръщаше вкочаненото й тяло.
— Едва не я докоснах — повтори Жулиет беззвучно.
Жан Марк дръпна Жулиет настрана.
— По-добре се върни на улицата и ме чакай там!
— Защо? — Като хвърли поглед към лицето му, тя сама си отговори на въпроса.
— Един водоскок е крайно необичайно място за естествена смърт. — Той понечи да тръгне към входната врата на къщата.
— Ще дойда с теб! — Жулиет хвърли поглед през рамо към полюшващите се във водата коси. Побиха я тръпки.
— Не! — Той вдигна фенера така, че светлината му да разсее мрака в двора. — Накъде водят покритите коридори от двете страни на къщата?
— Към верандата зад къщата, от която се открива гледка към планините и града. Дядо ми едно време се хранеше там.
Жан Марк хвана дръжката и входната врата се отвори широко.
— Ако не искаш да се върнеш на улицата, остани тук. Нямам никаква представа какво ми предстои.
Майка й! Той се боеше, да не би да намери мъртва майка й, досети се Жулиет.
На пръсти Жан Марк пристъпи прага на къщата и безшумно притвори вратата след себе си.
Жулиет гледаше втренчено към фонтана. Още не можеше да осъзнае случилото се. Не можеше да търпи Маргьорит, но сега изпитваше такова чувство, сякаш й бяха отнели късче от миналото.
— Ах, Божичко, какво щастие!
Жулиет се обърна светкавично.
Дюпре!
Не можеше да повярва на очите си. Също като при срещата им в манастира, той беше облечен с изтънчена елегантност. Стоеше в края на коридора. Трябва да е дошъл откъм задната страна на къщата. В едната си ръка държеше фенер, а в другата пистолет, чието дуло беше насочено към гърдите й.
Като се усмихваше, той пристъпи крачка напред.
— Животът наистина е непредсказуем. Вече си мислех, че развлеченията ми са към края си. Не желаете ли да ми обясните как така ви срещам тук?
Жулиет не отговори.
— Не, не, втори път вашето непокорство няма да мине, гражданко Справедливост!
— Маркизата е моя майка!
— Значи сте повярвали, че вашата любвеобилна майка би поделила съкровището си с вас? — Той поклати глава. — За съжаление тя промени решението си и предостави „Вихрения танцьор“ на мен! — Той кимна с глава в тъмнината към едно сандъче от дъбово дърво. — Да, тя дори горещо ме умоляваше да го взема от нея.
— Това е лъжа!
— Не, не е лъжа. Тя беше коленичила в краката ми, целуваше ми ръката и със сълзи на очи ме умоляваше да взема „Вихрения танцьор“. Тя ми предложи тялото си, тя ми предложи всякакви услуги, стига само да взема „Вихрения танцьор“. При това положение естествено не можех да й откажа. На жена не се отказва. — Той се усмихна при спомена за случилото се. — Оставих се да ме задоволява безчет пъти.
— Вие сте убили Маргьорит!
— Преди четири дни. Нямаше за какво да я използвам. — Той наклони глава. — Един въпрос… вие сама ли сте?
— Да.
— Хм, на никоя друга не бих повярвал, че е предприела без придружител такова дълго пътуване, но вие
