задълженията, тази неприятност щеше да ми бъде спестена.
— Кралицата не изглеждаше несдържана. Аз не можех…
— Не приемам никакви извинения. Накажи детето! — заповяда Селест, преди да се обърне толкова рязко, че виолетовите й брокатени поли изсъскаха. — И я дръж по-далеч от кралицата. Цяло щастие е, че днес присъства граф дьо Ферзен и Нейно величество е във весело настроение. Не бих искала Жулиет със своята дързост да погребе надеждите ми да стана първа придворна дама. Съперниците ми само това чакат. Тази раболепна принцеса дьо Ламбел гледа при всеки удобен случай да се подмаже на кралицата. — Селест спря да си поеме дъх и изгледа Жулиет със свиреп поглед. — Пак си се втренчила в мен като препарирана. Защо винаги ме гледаш така?
Жулиет отвърна погледа си. Отново беше събудила неприязънта на майка си. Най-често мисълта за това я нараняваше, днес обаче болката беше по-незначителна. Кралицата не смяташе Жулиет нито за грозна, нито за непослушна.
Лъчезарна усмивка озари чудно хубавото лице на Селест, когато сякаш литна, за да отиде при кралицата.
— Всичко е отново наред, Ваше величество. Как да ви благодаря, че направихте толкова щастлива малката ми рожба?
Маргьорит грубо подбутваше Жулиет навън от галерията.
— Е, сега доволно ли си, изчадие на сатаната? Правиш скъпата си майка нещастна и досаждаш като муха на кралицата на Франция.
— Не й досаждах. Тя ме харесва. Тя е моя приятелка.
— Тъкмо това не е. Тя е кралицата.
Жулиет мълчеше, все още скрита в топлия, сияен облак на неочаквано споходилата я радост. Нека Маргьорит си разправя каквото си иска, но кралицата беше нейна приятелка. Не бе ли държала Жулиет в прегръдките си и не й ли изтри сълзите? Не й ли каза, че била прелестна и мила? Не възнамеряваше ли да разпореди да й дават уроци по рисуване?
— Ама ти наистина ли вярваш, че майка ти ще ти разреши да задържиш тези отвратителни бои, след като беше толкова невъзпитана? — Маргьорит присви устни и те образуваха тънка черта. — Не заслужаваш никакви подаръци.
— Тя ще ми остави боите независимо дали заслужавам или не. Няма да посмее да престъпи волята на кралицата. — Като подтичваше, Жулиет се стараеше да не изостава от великанските крачки на Маргьорит, докато вървяха през огледалната зала. При това погледът й следеше като омагьосана отражението им във всичките седемнадесет огледала. Смая се, като установи колко дребна и невзрачна изглежда, тъй като в душата си сега се чувстваше всичко друго, но не и дребна. Струваше й се, че е също толкова едра и важна като майка си и Маргьорит. Колко несправедливо, че огледалото не потвърждаваше това преображение! Маргьорит изглежда много по-интересна, реши Жулиет. Нейната облечена в черно фигура беше слаба и ъгловата като някое от каменните изображения, които Жулиет беше видяла по улуците на парижката катедрала „Света Богородица“. Какво блаженство беше изпитала, когато по пътя за Версай майка й нареди на кочияша да спрат в Париж пред катедралата! Навярно щеше да придума мадам Виже льо Брюн да й покаже как да нарисува Маргьорит като ония грозотии на улуците.
— Ръцете ти ще бъдат покрити със синини цели седмици — заплаши я бавачката, обзета от мрачно задоволство. — Най-сетне ще те науча аз тебе как ще ме злепоставяш пред майка си.
Жулиет погледна към дългите, яки пръсти на Маргьорит, които стискаха ръката й. За миг сърцето й се сви от уплаха. После обаче си пое дълбоко въздух и бързо потисна страха си, преди той да я надвие. Болката от ощипванията щеше бързо да отлети, а през цялото време, докато я изтърпяваше, щеше да мисли за своите бои, за платното и часовете по рисуване.
Ала първата й картина съвсем сигурно щеше да покаже Маргьорит като грозотия върху улуците.
Жан Марк Андреас обикаляше пиедестала и разглеждаше статуйката от всички зрителни ъгли. Украсеният с благородни камъни Пегас наистина беше безподобен!
От хвърчащата грива чак до най-изящния детайл на златните филигранно нежни облаци, върху които конят сякаш танцуваше, тя беше наистина майсторско творение.
— Добра работа сте свършили, Дезедеро — похвали го Андреас. — Фигурата е отлична.
Ваятелят, когото мнозина познаваха само като златар, клатеше отрицателно глава:
— Заблуждавате се, мосю. Претърпях крах.
— Глупости. Това копие е идентично с „Вихрения танцьор“, нали?
— То е толкова близо до оригинала, колкото позволяват възможностите. Дори шлифоването на скъпоценните камъни е същото. Чак до Индия трябваше да пътувам, за да намеря смарагди с тази големина и съвършенство, които да използувам за очите на „Вихрения танцьор“. Самото оформяне на образа ми отне над година време.
— А надписът върху основата?
Дезедеро сви рамене.
— Предадох съвсем точно знаците, но тъй като текстът е неразгадаем, аз го смятам за доста второстепенен.
— Нищо не е второстепенно. Моят баща познава „Вихрения танцьор“ до най-малката подробност — отбеляза Андреас сухо. Платих ви четири милиона ливри за копието — а аз винаги получавам точно толкова, колкото плащам.
Дезедеро знаеше, че това е вярно. Жан Марк Андреас на двадесет и пет годишна възраст вече си беше завоювал завидно име във финансовия свят, откакто преди три години бе поел от своя болен баща юздите на корабната и банковата империя. Младият Андреас минаваше навсякъде за умен и неотстъпчив търговец. Самият Дезедеро го опозна като крайно амбициозен, но не и несимпатичен човек. Навярно защото поръчката на младия мъж представляваше истинско предизвикателство за художника у него. Трогваше го също отчаяното усилие на Андреас да достави радост на баща си. Дезедеро, който беше обичал много собствения си баща, проявяваше разбиране към тази дълбока сърдечна привързаност, така че странното желание на Жан Марк Андреас да сътвори копие на „Вихрения танцьор“ не му изглеждаше необичайно и странно.
— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че според мен днес не сте получили равностойността на парите си, мосю Андреас.
— Не говорете така. — Челюстните мускули на Андреас потръпнаха. — Вие успяхте. Ние успяхме. Баща ми няма да разпознае разликата между този „Вихрен танцьор“ и оня във Версай.
Дезедеро поклати отрицателно глава.
— Кажете ми, виждали ли сте някога през живота си автентичния „Вихрен танцьор“?
— Не, никога не съм бил във Версай.
Дезедеро се върна обратно при статуйката върху пиедестала.
— Помня най-живо мига, когато го видях преди двадесет и четири години. Тогава бях десетгодишно момче и баща ми ме заведе във Версай, за да ми покаже съкровищата, от които целия свят беше във възторг. Влязохме в огледалната зала. — Той спря. — И тогава зърнах „Вихрения танцьор“. Каква гледка! Когато преди около година и половина дойдохте в ателието ми, за да поръчате при мен копие, аз просто не можех да ви откажа! Да се сътвори копие на „Вихрения танцьор“, това бе върхът за мен!
— И вие го постигнахте.
— Не ме разбирате. Ако бяхте видели някога оригинала, щяхте веднага да схванете разликата. „Вихрения танцьор“ има… — Той търсеше трескаво подходящата дума. — Той има притегателна сила. Човек не може повече да откъсне погледа си от него. Той грабва в плен, приковава в своята орбита — скулпторът се усмихна криво — както става с мен вече двадесет и четири години.
— И с моя баща също — прошепна Андреас. — Той го е видял веднъж като младеж и оттогава мечтае за него. — Обърна се рязко. — И кълна се в бога, трябва да го получи. Тя му отне всичко — той трябва да притежава „Вихрения танцьор“.
Дезедеро се престори дискретно, че не е чул последната забележка, макар и твърде добре да знаеше за
