— Аз се провалих.
— Не. — Баща му поклати глава. — Това беше един благороден жест, един жест на обич към мен.
— Провалих се. Боли ме, че не можеш да притежаваш онова, което толкова желаеш… — Жан Марк се бореше с чувствата си. — Исках да ти дам нещо, което винаги си искат да имаш.
— Но ти ми даде нещо. Нима не виждаш?
— Разочаровах те и те залъгах с измама. Сякаш не си ги изпитал достатъчно през живота си. — Денис потръпна, а Жан Марк се усмихна криво. — Виждаш ли, сега дори те и засегнах.
— Винаги си бил твърде взискателен към себе си. Ти си един добър и верен син. — Той погледна Жан Марк в очите. — А аз преживях сносно дните си. Щастието ми се усмихна, защото ми даде необходимите средства, за да се заобиколя с любимите си произведения на изкуството и имам син, който толкова ме обича, че се опитва да ме измами от най-чисти подбуди. — Той погледна към статуетката. — Защо не му потърсиш място, където да се вижда най-добре?
— Не искаш да е тук, нали?
Баща му поклати глава.
— Неговият вид би разрушил нежната и крехка материя на бляна. — Погледът му търсеше портрета на Шарлот над камината. — Ти никога не би разбрал защо го сторих, нали? Ти нямаш склонност към бляновете.
Жан Марк, който погледна внимателно баща си, усещаше как болката и горестта заплашват да надвият стария човек.
— Не, по всяка вероятност не.
— Любовта ми към Шарлот те уязвяваше. Но не биваше да е така. — Старият Андреас отвори подвързания в кожа фолиант, който беше затворил при влизането на сина си. — Но може би си прав. Винаги трябва да същества равновесие между мечтатели и реалисти. В този свят силата може да се окаже по- полезна за мъжа от бляновете.
Жан Марк се изправи и тръгна към масата, върху която беше оставил фигурата.
— Ще я изнеса. Време е да си вземеш лекарствата. Нима и тях забрави?
Баща му кимна, като погледът му остана прикован към книгата.
— Трябва да предприемеш нещо за Катрин, Жан Марк.
— Катрин ли?
— Тя ми беше отрада за душата, но е само дете на тринадесет години. Не бива да я сполети нищо, когато си отида.
Жан Марк понечи да възрази, но реши, че е по-добре да премълчи. За пръв път баща му показваше, че предугажда близкия си край.
— Моля те, направи нещо за Катрин, Жан Марк.
— Ще го сторя, обещавам ти — отговори Жан Марк със свито сърце.
— Добре. — Баща му вдигна очи. — Тъкмо чета повествованието на Санчия за стария Лоренцо Вазаро и неговата Катерина.
— Пак ли? — Жан Марк взе статуетката и тръгна към вратата. — Та ти трябва да си чел тази стара семейно хроника вече стотина пъти.
— Повече дори, но никога няма да ми омръзне — Баща му го погледна усмихнато. — Да, нашите предци са вярвали в блянове, сине мой.
Жан Марк си наложи да се усмихне.
— Също като тебе. — Той отвори вратата. — Едва надвечер ще тръгна за Марсилия. Искаш ли да се храниш на терасата? Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят благотворно.
Баща му, който пак се беше вглъбил в книгата, не отговори нищо.
Жан Марк притвори вратата след себе си и спря като закован, за да надмогне болката и разочарованието. Последните забележки на баща му не биваше да го нараняват, защото бяха точни. Той въобще не бе мечтател, беше човек на действието.
Улови по-здраво фигурата, после изпъна рамене. Болката лека-полека отслабваше. Както беше предвидил и както толкова често се беше случвало. Той пресече широкото предверие и отвори вратите към салона.
Дезедеро го погледна въпросително.
— Забеляза ли?
— Да. — Жан Марк постави статуетката обратно върху пиедестала. — Чрез моя агент в Марсилия ще наредя да ви издадат кредитно писмо до вашата банка във Венеция за остатъка от сумата.
— Не искам повече никакви пари — каза Дезедеро. — Аз ви подведох.
— Глупости. Вие направихте онова, за което ви платих. — Усмивката на Жан Марк беше изпълнена с горчива ирония. — Вие получихте парите, за да създадете една фигура, а не някакъв блян.
— Да. — Дезедеро кимна с разбиране. — Този блян…
— Е, аз съм търговец, които нищо не разбира от романтични приказки. Тъй като копието не е достатъчно, ще трябва да набавя автентичния „Вихрен танцьор“.
— Какво ще предприемете?
— Онова, което трябваше да сторя още в самото начало. Аз самият ще отида във Версай и ще опитам да придумам кралицата да продаде фигурата. Не ми се ще да оставям баща си сам-самичък, в случай че… — Той прекъсна мисълта си и сви дланите си в юмруци. — Зная, че не му остава още много време.
— Ала какъв е шансът да успеете, ако кралицата твърдо е решила да задържи божествения жребец? — попита Дезедеро тихо.
— Най-напред трябва да събера сведения. — Устните на Жан Марк се изкривиха в цинична усмивка. — Длъжен съм да открия какво желае тя с цялата си душа и да й го дам срещу статуята. Смятам да отседна в някоя странноприемница в околностите и преди още да са изтекли две седмици, ще зная за двора и Нейно величество повече, отколкото знае самият крал. Дори ако се наложи да подкупя всяко конярче и всяка слугиня в двореца.
Дезедеро посочи фигурата.
— А това тук?
Жан Марк избягваше да поглежда златния Пегас, докато прекосяваше стаята.
— Не искам повече да го виждам. Можете да продадете благородните камъни и да претопите златото. — Той отвори със замах вратата. — Един бог знае колко още злато ще ми трябва, за да съблазня Луи да ми продаде „Вихрения танцьор“.
Вратата се затвори с трясък след него.
Глава втора
— Разглезваш малчугана. — Маргьорит нацупи тънките си устни, когато отново видя главицата на Луи Шарл притисната към гърдите на Жулиет. — Неговата бавачка във Версай няма да ти благодари.
— Той беше болен. — Жулиет заслони с ръка топлото, здраво детско телце, сякаш орлица бранеше малкото си. В действителност момченцето не е вече истинско бебе, помисли си тя със съжаление. Синчето на кралицата беше вече над двегодишно, макар че го усещаше в прегръдките си все още мъничко и нежно. — Той има нужда от повече внимание. От люлеенето на каретата му става лошо.
— Врели-некипели. Лекарят във Фонтенбло каза, че вече може да пътува.
— Което обаче съвсем не значи, че е напълно оздравял. — Жулиет погледна начумерено седящата срещу нея Маргьорит. — Не са минали и две седмици, откакто беше вдигнал толкова висока температура, че кралицата се страхуваше за живота му.
— Шарката невинаги завършва със смърт. Ти я кара два пъти и оцеля.
Луи Шарл се размърда с усмивка.
— Шшт, bebe2, скоро ще си отново при твоята maman3. Всичко е наред.
— Да, едва сега, когато се завръщаме във Версай — съгласи се умърлушено Маргьорит.
Жулиет люлееше малчугана, заровила пръсти в меките му къдрици. Нямаше никакъв смисъл да влиза в спор с Маргьорит, мислеше си тя. Освен благополучието на майката на Жулиет тази жена не се
