— Наистина ли? — Без нейното съприкосновение се чувстваше ужасно сам. Чудно. Не можеше да си спомни някога да е приемал утеха от жена. — Слава Богу, че всичко свърши — вече ви казах, не съм създаден за герой.
— Малко хора биха издържали този болки, без да охнат дори.
Слаба усмивка заигра по устните му.
— Но защо да скимтя и стена? Та аз си мислех за нещо хубаво.
Жулиет се изправи на стола и протегна схванатото си тяло. Беше седяла цели часове, без да помръдне. Искаше й се да стане и да се разходи из стаята, но се боеше да не събуди болния. Андреас беше спал неспокойно и с прекъсвания, след като преди няколко часа лекарят си беше тръгнал.
Погледът й се спря на лицето му и тя започна да го изучава захласнато. Mon Dieu6, с какво удоволствие би го рисувала!
Интересът прогони умората й, докато изследваше лицето му във всички подробности. Колко много искаше сега да има под ръка хартия и молив. Беше се отказала да се стреми към възможно най-голямото сходство, когато рисуваше хора, защото моделите й почти винаги се обиждаха. По тази причина беше стигнала до убеждението, че не си струва да рисува лицата такива, каквито са в действителност. Но сега знаеше, че тук лежи един мъж, който пет пари не дава, че ще го изобрази какъвто е. Той не изпитваше никаква потребност от ласкателства, защото твърде добре знаеше кой е и какъв е, и не го беше грижа за мнението на другите.
Бронзовото му лице беше прекалено издължено, скулите му прекалено високи, устните прекалено рязко очертани, тъмните му очи прекалено твърди и решителни под черните като катран вежди и тежки клепачи. Всяка от чертите му, разглеждана сама за себе си, беше непривлекателна и лишена от чар, но заедно те се допълваха в съвършена хармония и лицето му беше далеч по-обаятелно и интересно от обикновените лица на красавците.
Беше истинско предизвикателство да нарисува образа му, да проникне през циничната защитна броня и да открие какво има зад нея, да разреши загадката на тези черни като смола очи. Това лице нямаше лесно да разкрие своите тайни, но Жулиет бе сигурна, че след време ще може да нарисува човека, а не маската му.
Какво щеше да стане обаче, ако нямаше това време? Всяка дълбока рана представлява голям риск и не беше изключено смъртта да го отнесе, преди…
Клепачите му се повдигнаха и черните му будни очи блеснаха срещу нея.
— За какво мислите?
Беше толкова слисана, че изплю камъчето:
— Надявах се да не умрете, преди да ви нарисувам.
— Колко трогателно! Вървете да поспите.
Тя впи очи в него и си наложи да се отпусне.
— Не бъдете глупав. Лекарят твърдеше, че може да се появи треска. Нима мислите, че след всички усилия, които хвърлих за спасяването ви, ще ви оставя просто така да умрете поради липса на грижи?
Той се усмихна с усилие.
— Моля за прошка. Ще се постарая да не напусна земния живот и да не пропилея на вятъра скъпоценното ви време.
— Аз не исках… — Тя прехапа отчаяно устни. — Начинът ми на изразяване не е много мил. Маргьорит твърди, че съм имала език на змия.
— Коя е Маргьорит?
— Моята бавачка. Е, сега, естествено, вече не е. Тя всъщност служи при майка ми.
— И тази Маргьорит не одобрява, че казвате каквото мислите?
— Да. — Тя се намръщи. — По-добре спете.
— Никак не ми се спи. — Погледът му търсеше лицето й. — Защо не се опитате да ме развлечете?
Тя се втренчи смаяно в него.
— Да ви развличам ли?
Той прихна, за да потръпне тутакси от режеща като трион болка.
— Не, засега по-добре не. В момента от смеха боли прекалено много.
— Понеже не искате да спите, бихте могли да отговорите на въпросите ми. Преди да изгубите съзнание, вие казахте, че сте знаели за нападението. От кого?
— От един слуга във Версай.
— Откъде някакъв си слуга е можел да знае за нападението на селяните, което се разиграва толкова далеч от двореца?
— Доста интересен въпрос. Човек би могъл да попита също, как така някои юнаци от тълпата бяха въоръжени с пистолети, а не само с вили и тояги. — Той изкриви лице в гримаса. — И как така клетият, гладуващ като куче селянин, който заби камата си в рамото ми, изглеждаше толкова добре охранен и носеше ботуши с по-фина кожа от моите.
Значи затова Андреас мълвеше за някакви ботуши, преди да припадне, помисли си Жулиет.
— И как така слугата е отишъл с тези сведения при вас, вместо при краля.
— Тук няма никаква тайна. Заради парите. — Жан Марк се усмихна подигравателно. — Крал Луи награждава предаността с ордени… A аз дадох да се разбере, че съм склонен да платя хубави суми за интересни сведения, които засягат кралското семейство.
— И този лакей не ви ли каза кой стои зад нападението? Кой дърпа конците на селяните?
— Една високопоставена личност. Слугата ми съобщи само, че екипажът с принца и мадмоазел дьо Клеман ще мине по пътя за Версай. Аз вербувах отряд наемници и се отправих на военен поход като някой grand chevalier7.
Тя се опита да разгадае израза му.
— Никога ли не сте сериозен? Та вие спасихте живота на принца. — Тя спря и се замисли. — И моя също.
— Но не от благородство. — Той я погледна спокойно. — Аз съм търговец, който не предприема нищо без изгледи за печалба. Дори трябва да призная, че ви се разсърдих, защото толкова много затруднихте задачата ми.
— И каква печалба очаквате, задето спасихте принца?
— Дълбоката благодарност на Нейно величество и приятелството й, тъй като бих искал да я помоля за една услуга.
Тя го изгледа мълчаливо.
— Струва ми се, че не сте толкова коравосърдечен, колкото се опитвате да ми внушите. Вие бяхте искрено загрижен за малкия, макар че почти бяхте загубили разсъдъка си от болка.
— Не понасям да се убиват деца.
— И поехте удара с камата, който беше предназначен за мен. Държи ли се така един човек, който под път и над път твърди, че не признавал благородните подбуди?
Той направи гримаса.
— Не, това беше поведението на човек, който действаше импулсивно, за което плати скъпо. Не допускайте грешката да ме смятате за нещо, което не съм. Аз не съм нито войн, нито герой.
— Сама ще реша за какво да ви смятам. — Бръчиците по челото й издаваха неувереност, когато вдигна очи към лицето му. — Но не мога да прочета нищо по чертите ви. Не зная за какво мислите.
— И това силно ви безпокои.
Тя кимна.
— В повечето случаи успявам. Обикновено хората са лесни за разгадаване. За мен е много важно да надзърна под повърхността.
— Защо?
— Защото ще стана велика художничка — каза тя просто.
Последното твърдение събуди присмеха му, ала той занемя като попарен, когато срещна нейния ясен, твърд поглед.
— Още си спомням, че ставаше дума за живопис, когато дойдох на себе си. Искате да станете
