— Защо мислиш така?
— Тя ви зяпа, сякаш ще ви изяде с дрехите.
— Жулиет, погледни ме.
— Заета съм.
— Погледни ме.
Тя му хвърли кратък поглед през рамо и си пее дълбоко дъх, когато забеляза изражението му.
— Не — каза той сега вече тихо и прекалено отчетливо. — Ти няма да тръгнеш по този път. Не и преди да узнаеш във всички подробности какво вършех с Жермен.
Жулиет усети как червенина изби по бузите й.
— Само се учудих… не ми трябва никакво описание.
— Описание ли? Но аз не говорех за думи.
Жулиет извърна поглед.
— Пак ли ме занасяте?
— Ах, нима това правя?
— Да. — Тя прибави малко бяло към синьото небе на платното, като отчаяно се мъчеше да смени темата. — Ако присъствието ми ви додява, наистина бих могла да извикам Маргьорит, за да се грижи за вас.
— Не можеш да бъдеш толкова жестока. Как търпиш този мрачен дракон? Тя кръжи около странноприемницата като някоя гарга, която търси червеи. Нима тази жена никога не се усмихва?
Тонът му отново беше шеговит и Жулиет въздъхна облекчено.
— Маргьорит си пести усмивките за майка ми. Била е нейна бавачка от деня на раждането й и я обича повече от всичко на света. Аз я виждам твърде рядко, когато сме в двореца. — Жулиет избягваше да го погледне. — Маргьорит е тук с голямо неудоволствие, ала кралицата реши, че се нуждая от придружителка, докато се грижа за вас и затова я изпрати при мен.
— Твърде благопристойно, но напълно излишно. Та ти си още почти дете.
Жулиет реши да не влиза в словесна схватка с него, макар че не можеше да си спомни някога да е гледала на себе си като на дете — а когато той я наблюдаваше преди малко, в очите му тя въобще не беше невръстно момиченце.
— Кралицата държи много на благоприличието.
Жан Марк повдигна вежди от почуда.
— Да, така е — настояваше Жулиет. — Не бива да вярвате на глупостите, които разпространяват за нея съчинителите на ония грозни памфлети и останалите хулители. Тя е жизнерадостна по природа, добра майка и…
— И направо глупаво разточителна и честолюбива.
— Тя не умее да борави с парите.
— В такъв случай е трябвало да се научи. Страната е изправена пред банкрут, а пък тя все още играе на пастирка в приказната си градина във Версай.
— Тя направи дарение за бедните от личното си ковчеже. — Жулиет остави четката и се обърна към него. — Вие не я познавате. Тя ми даде бои и учителка по рисуване. Наистина е много добра, повярвайте ми!
— Нека не спорим. — Погледът на Жан Марк се беше спрял върху зачервеното й лице. — Не ме напуска чувството, че ще ми забиеш камата в другото рамо, ако обеля още една дума срещу Нейно възвишено величество.
— Вие сам ще се убедите с очите си, когато отидете във Версай — каза Жулиет сериозно. — Тя не е такава, за каквато я представят.
— Навярно не и в твоите очи. — Жан Марк вдигна ръка да се зашити, когато тя запротестира. — Както съвсем правилно каза, ще направя преценката си, когато благоволи да ме приеме.
Жулиет не се задоволи с примирие.
— Не ви достига разбиране за реалност. Кралицата е като пеперуда, която е прекарала живота си в градина с цветя. Човек не бива да очаква от една пеперуда да проумее как…
— Аз не бих очаквал нищо от една пеперуда, а най-малко да бъде кралица на най-голямата държава в Европа — отвърна Жан Марк.
— И все пак няма да се поколебаете да молите за услуга тази пеперуда — като целият останал свят? Какво ще искате от нея? Благородническа титла? Голямо имение?
— „Вихрения танцьор“.
Тя го погледна смаяно.
— Никога няма да ви го даде. Не и „Вихрения танцьор“.
— Ще видим. — Той смени темата. — А за твоята заплаха да ме оставиш на Маргьорит ще ми се размине. Тъкмо писах до Париж… моята братовчедка Катрин Вазаро ще пристигне утре тук. Навярно ще прояви повече разбиране към клетия ранен човечец.
Жулиет застина с четка в ръка.
— Вашата братовчедка ли?
Той кимна.
— Една далечна братовчедка, на която баща ми е настойник. Племенникът ми Филип я придружаваше от Марсилия до Париж. Вчера узнах, че са пристигнали. — В усмивката му се долавяше лека подигравка. — Катрин е самото въплъщение на нежност и добродетелност. Съвсем различна е от теб.
Пред Жулиет ненадейно се появи видението на една жена — огромна и пищна като кръчмарската проститутка, със сияещ ореол около прелестната глава. Тази представа отприщи у нея болка и завист. Какво я беше грижа, дали Катрин беше съвършена като светица? Без да дава и най-малък израз на чувствата си, тя каза с упорито вирната брадичка:
— Е, в такъв случай ви предоставям на сладката Катрин и веднага се връщам във Версай.
— Не вярвам на думите ти. Та ти беше казваш, че няма да ме оставиш на произвола на съдбата, преди да се вдигна на крака. А Катрин е толкова нежна и чувствителна, че едва ли ще ми бъде от голяма полза. — Той тихо добави: — Нали няма да ме оставиш тук сам, след като имам нужда от теб?
При това я погледна със своята особена сияеща усмивка, която Жулиет беше наблюдавала вече няколко пъти през последните дни и за която несъзнателно копнееше. Усети как съпротивата й се стопява и бързо сведе мигли, за да не види Жан Марк погледа й.
— Не, не бих ви оставила, ако действително имате нужда от мен.
— Имам нужда от теб. И ела най-сетне да играем фаро.
Тя се колебаеше, обзета от същата собственическа тъга, която беше изпитала след болестта на Луи Шарл, когато вече чувстваше, че ще трябва да се раздели с него. И Жан Марк й беше принадлежал напълно толкова дни, а сега трябваше да го пусне да си върви. Не беше честно, че… но що за мисли се въртяха в главата й? Не трябваше ли да почувства облекчение, задето няма повече да понася присъствието му. Беше свикнала да е сама, само така можеше спокойно да рисува.
Е, през последната им вечер можеше да поглези Жан Марк с малко повече внимание. Жулиет пристъпи енергично към леглото.
— Хайде да изиграем една-две игри преди вечеря. — Седна до леглото и посегна към картите на масата. — Не го правя заради вас, а защото днес ми омръзна рисуването и ми се ще да поиграя.
Тъмният му въпросителен поглед опипваше крадешком лицето й, преди върху него да заиграе особена усмивка.
— Да знам, ma petite. Бъди сигурна, че са ми ясни подбудите ти.
Света Дево, задушаваше се!
Катрин Вазаро се отпусна на меката облегалка на каретата, като отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. Как можеше да бъде толкова глупава? Трябваше да се противопостави, но нали искаше да изглежда женствена и хубава като дамите, от които се възхищаваше Филип. И сега не можеше да…
— Катрин, защо си толкова потисната? — попита угрижено Филип Андреас. — Жан Марк ни писа, че вече е вън от опасност и скоро ще бъде напълно здрав.
Ах, Боже мой, срамота беше да се отдава на своята суетност, когато мислите й трябваше да бъдат
