насочени единствено към Жан Марк! Тя се опита да се усмихне.
— Знам, че ще оздравее, Жан Марк е толкова… толкова несломим. Не мога да си представя, че ще се предаде само заради едно раняване.
В очите на Филип проблеснаха дяволити пламъчета.
— Това ли е причината да ходиш край него на пръсти и да разтваряш ей такива очи?
— Той ме смущава — изплъзна се от устата й. Тя припряно продължи: — Не че не е изключително внимателен към мен. Няма по-любезен от него.
— Дори моята недостойна особа ли? Вие ме засегнахте до дъното на душата ми, мадмоазел Катрин.
— О, нямах предвид, че ти… — Тя прекъсна обърканите си обяснения, когато той прихна с цяло гърло с отметната назад глава. Надсмива ми се, а пък аз съм толкова загубена, че не схванах веднага, помисли си тя с отвращение. Нищо чудно, че се отнасяше снизходително към нея и я гледаше отвисоко, след като в негово присъствие се държеше като глупава гъска. Ала какво можеше да стори, когато Филип беше прекрасен като античните богове от книгите на братовчеда Денис? От друга страна, той не беше непристъпно божество. Класическите му черти често грейваха в закачлива усмивка, а в сините му очи проблясваха духовити пламъчета.
Днес той изглежда особено елегантен, помисли си Катрин, въпреки че нямаше ден, в който да не е облечен по модата. Морскосиният жакет и златната брокатена жилетка, проблясваща под него, подчертаваха чудесно неговата висока, мъжествена фигура. Черните сатенени панталони до коленете прилепваха плътно по бедрата му, а белите копринени чорапи блестяха по прекрасните му прасци.
— Да ти донеса ли ветрилото от пътната чанта? Нещо си пребледняла.
Тя изправи гръб.
— Просто се бях замислила… Тревожа се за Жан Марк. — Господ непременно ще ме накаже за тази неискреност, помисли си тя неспокойно.
Филип кимна.
— Не ти беше никак леко. Най-напред дългото пътуване от Марсилия до Париж и после вестта за нещастието с Жан Марк веднага след като пристигнахме…
— Да. — Катрин мълчеше и се взираше през прозореца с невиждащи очи. — При това никак не ми се искаше тъкмо сега да изоставям братовчеда Денис.
— Така ли?
— Той е на смъртен одър, Филип. Всички си мислят, че не разбирам какво става, но той бере душа. — Тя вдигна очи към него. — Истина е, нали?
— Глупости. Той има много… — Филип замълча и само кимна. — Да, Жан Марк каза, че не му оставало много да живее.
— Братовчедът Денис беше винаги така благ и мил с мен — прошепна тя със замъглен от сълзи поглед. — Щях да остана с него чак до края, но изглежда, той не искаше да съм до него. Ето защо се правех, че нищо не разбирам. Човек понякога се чуди как е най-добре да постъпи, нали, Филип?
Младежът взе ръката й.
— Ти постъпи добре, много добре, ma chou8. Да се гледа смъртта в лицето не е лесна работа.
Катрин усети как в душата й се надига топлина. Успокояващият допир на ръката му й носеше чувството за сигурност и блаженство.
— Скоро ще пристигнем — каза Филип и се облегна назад. — Ще се почувстваш по-добре, като видиш с очите си, че раната на Жан Марк не е опасна.
Разбира се, тя обичаше много Жан Марк и искаше той да е добре. Грях бе да иска пътуването им никога да не свършва, само за да може по-дълго да се наслаждава на топлата усмивка на Филип.
— Те са тук! — Жулиет стоеше до прозореца и гледаше надолу към каретата, която току-що беше спряла пред портата на странноприемницата. Когато забеляза, че слугата помагаше на някакво крехко и великолепно облечено младо момиче да слезе от каретата, тя се намръщи. — Или може би не е тя.
Жан Марк пристъпи с неуверена пъпка към прозореца и погледна навън. Когато Филип пое ръката на Катрин и я въведе в къщата. Той каза:
— Да, това е Катрин — и побърза да се отпусне на най-близкия стол. — Изглеждаш учудена.
— Тя не е това, което очаквах. — Не беше някой пищен ангел, а хубаво, мило дете на нейните години. Жулиет, която с нищо не издаде облекчението си, обърна гръб на прозореца, за да разгледа Жан Марк. Когато го видя сутринта в стаята му напълно облечен, тя се беше стъписала малко. Строен, елегантен, силен, скрил превръзката под бялата си риза, той излъчваше самостоятелност и самочувствие като човек, който владее положението. Направи й обаче впечатление, колко е бледен и отпаднал още. Още не беше го загубила. Щеше да й принадлежи още малко. — Отдавна не сте ставали. Легнете и си почивайте.
— Веднага. Но не би ли искала да слезеш долу и да поздравиш нашите гости?
— Това са ваши гости, а не мои. — Тя пристъпи към статива и взе четката. — Мосю Гийом ще ги доведе горе.
— Жулиет… — Жан Марк поклати усмихнато глава. — Та ти не можеш вечно да се криеш зад картината и острия си език.
— Не разбирам какво имате предвид. Бих искала само…
— Жан Марк, в каква бъркотия си се заплел тук? — Филип Андреас разтвори със замах вратата, за да пусне напред Катрин. — Никак не ти прилича да участваш в ръкопашни битки. Мислех, че предпочиташ сраженията на разума.
— Беше грешка, която не смятам да повтарям — отвърна Жан Марк сухо. Той погледна Катрин с навъсено чело. — Не ти ли е добре, мила? Бледа си като восък.
— Ти си болният, Жан Марк. — Погледът на Катрин се премести от картината, която беше приковала вниманието й още при влизането, към лицето на нейния братовчед. — От сърце се надявам, че вече си по- добре.
— Да, оправям се лека-полека. Позволете да ви представя мадмоазел Жулиет дьо Клеман, моята спасителка и мъчит… Катрин! Хвани я, Филип!
Катрин се беше олюляла, но успя да се задържи на крака, като се вкопчи отчаяно в ръката на Филип.
— Ах, вече съм добре. Трябва да е от горещината. — Беше се задъхала. — Ако може да поседна за миг…
— Защо не каза веднага, че не се чувстваш добре? — попита Жан Марк.
Очите на Катрин се разтвориха широко от уплаха, когато погледна братовчед си.
— Не исках да те разсърдя. Извинявай…
— Въобще не се сърдя. — Жан Марк се постара да говори спокойно. — Стомахът ли те боли?
— Не… да… може би малко. — Думите на Катрин и питаха с усилие от бледните й устни. — Съжалявам, Жан Марк.
— Нямаш никаква вина. Ще наредя да повикат лекаря.
— Не… след няколко минути ще ми стане по-добре. — Очите на Катрин се напълниха със сълзи. — Жан Марк, струва ми се…
— Това е от корсета й.
Ясният и категоричен глас на Жулиет накара Жан Марк да се обърне.
— Моля?
Момичето не му обърна внимание, тъй като свирепият й поглед беше прикован върху Катрин.
— Защо не му кажеш, че не ти достига въздух?
Нежната кожа на Катрин силно поруменя.
— Моля ви, аз мога… — Тя млъкна, потънала в земята от смущение.
— Господи! — Жулиет се обърна към Филип. — Дайте ми камата си.
— Какво да направя?
— Камата — повтори тя, като протягаше изцапаната си с боя ръка. — Няма време да й развързваме корсета. Нали не искате да започне да се мята като риба на сухо в краката ви?
— Пази Боже! — каза Жан Марк, без да се замисля много. — Значи мислиш, че корсетът е стегнат
