прекалено силно?
Тя го изгледа нетърпеливо.
— Разбира се… Не виждате ли, че се задушава?
Усмивката на Филип накара бузите на Катрин да запламтят в яркочервено.
Жан Марк се обърна към нея:
— Това ли те… — Той спря, когато съзря сълзите й. — Господи! Защо не казваш нито дума?
Катрин го погледна жално.
— Щеше да е неприлично… Клер, моята гувернантка, твърди, че тези теми се избягват в доброто общество. Боях се, че ти щеше да…
Гласът и пресекна, тъй като едно хлипане й отне малкото въздух, който й беше останал.
— Ножът! — Пръстите на Жулиет се раздвижиха настоятелно и този път Филип извади украсената си със скъпоценни камъни кама и й я подаде.
Жулиет остави оръжието да падне на леглото. С един скок тя се намери зад Катрин и започна да разкопчава брокатената рокля с цвят на праскови.
— Не знаеш ли, че е глупаво да допускаш такова нещо? Защо си се съгласила да те облекат така?
— Уж беше само за малко — изохка Катрин. — Клер каза, че всяка жена трябва да страда заради красотата си.
— Тихо — смъмри я Жулиет. — Пести си дъха. — Тя хвърли поглед през рамо към Жан Марк. — Кажете на баща си, че тази Клер е глупава пуйка и трябва незабавно да я уволни. Момичето е прекалено кротко, за да й се противопоставя, това е ясно като бял ден.
Когато роклята на Катрин беше разкопчана. Жулиет се разрови и измъкна връзките на корсета.
Катрин се вцепени:
— Не!
Жулиет я и изгледа свирепо.
— Престани с тези детинщини. Нима искаш…
— Филип трябва да излезе. Не е редно да ме гледа разсъблечена.
Жулиет я изгледа удивено.
— Не е редно ли? Ако не се разхлабят връзките, ей сега ще се замяташ като петел с откъсната глава. Това редно ли ще бъде?
Лицето на Катрин издаваше непреклонна решимост.
— Не е редно.
— Филип, излез навън и се върни след четвърт час — каза Жан Марк нетърпеливо.
Филип кимна и отправи към Катрин съчувствена усмивка, преди да излезе.
Жулиет измърмори под носа си нещо, което приличаше на проклятие, взе камата от леглото и тръгна към Катрин, за да пререже връзките. Сряза ги за миг и корсетът се разпадна на съставните си части.
— Слава Богу, успяхме! — Катрин си пое дълбоко дъх. — Merci.
— Спести си благодарностите. Просто не е трябвало да се оставяш да те пристегнат толкова силно. Ако някой се опита да го стори отново, срежи сама корсета си. На колко си години?
— На тринадесет.
— Аз съм на четиринадесет и не нося корсет, откакто навърших седем години. Не стана лесно — минаха месеци, докато бавачката ми най-сетне се отказа да ме връзва, но смятам, че е идиотско да се задушаваш, само защото модата го предписва.
Тя се обърна към Жан Марк:
— Е, ще се застъпите ли за нея?
— Доколкото ми позволяват силите. Аз много пътувам, а пък баща ми е болен. — Жан Марк се усмихна загадъчно. — Макар че се убедих, че братовчедка ми се нуждае от човек, който да се грижи за нея. Ще измислим нещо.
— Гувернантката ми в действителност е много мила — разтревожи се изведнъж Катрин. — Не бих искала да пострада заради моята глупост. Трябваше да й кажа, че ме е стегнала прекалено много.
— Длъжна е била да знае какво прави. — Жулиет, която понечи отново да закопчае роклята на Катрин, внезапно замръзна. — Bon Dieu9!
— Сега пък какво има? — Катрин хвърли боязлив поглед през рамо.
— Роклята не може да се затвори — изрече ядосано Жулиет.
— Клер направи последния шев, след като ми завърза корсета. — Катрин въздъхна унило. — Навярно ще трябва отново да го стегнеш.
Жулиет тръсна глава.
— Твоята стая е през няколко врати. Ще отидем там и ти ще си починеш, докато слугите донесат багажа ти от каретата. — Тя тласна момичето към вратата и каза на Жан Марк: — Не се напрягайте прекалено. Нямам никакво желание да се грижа за двама, които едва дишат.
— Както заповядаш — отвърна Жан Марк с ирония.
Жулиет се обърна отново към Катрин, без да обръща внимание на тона му.
— Все още си бледа. Дишай дълбоко.
И двете излязоха от стаята.
— Е, как е тя? — попита Филип, искрено разтревожен, когато малко по-късно влезе отново в стаята на Жан Марк. — Клетото малко създание! Впрочем, бихме могли да се досетим какво я измъчва. — Той намигна. — Един Господ знае колко корсета сме вързали досега.
— Ти имаш безспорно най-голям опит в тая дейност — заяви Жан Марк сухо. — При това никога не си бил особено придирчив. Всички женски бедра те очароват, стига само да се разтварят пред теб.
— Не си прав. — Филип се ухили чак до ушите. — Бедрата трябва да са добре оформени, дамата да е изкъпана и да ухае приятно. Други условия не поставям. — Той обясни простичко: — Всички ми харесват.
— Носиш ли договорите, които те помолих да вземеш от парижката ми кантора?
— В куфара ми са, който остана в каретата. — Филип изкриви лице в подигравателна усмивка. — Само ти си способен да мислиш за сделки, докато лежиш с прободено рамо. Нима искаш на всяка цена да станеш най-богатият човек във Франция?
— Не, най-богатият човек на Европа — поправи го Жан Марк с усмивка.
Филип се разсмя.
— И по всяка вероятност ще успееш. Що се отнася до мен, аз се задоволявам с ролята на бедния роднина. Така имам време да се наслаждавам на живота. — Погледът му се плъзна по картината на статива в ъгъла. — Необичайно, нали? Въпреки че не мога да кажа, че ми харесва. Предпочитам изкуство, което е красиво и приятно за гледане. Картини като тази претендират да подбуждат човек към размисъл. Твърде уморително.
Жан Марк хвърли развеселен поглед към племенника си.
— Да се мисли… ето едно занимание, което човек е по-добре да избягва.
Филип кимна невъзмутимо.
— Трябва да пестим енергията си за важните неща в живота.
Жан Марк се вгледа в платното на Жулиет. Не, картината не предлагаше особено приятна гледка. На нея се виждаха няколко великолепно облечени дами и господа, насядали на полянка сред гората, но въпреки идиличния фон в нея нямаше нищо от пресилената сантименталност, която се мъчеха да постигнат любимите на аристокрацията художници. Силна слънчева светлина проникваше през короните на дърветата и открояваше черния скелет на клоните през проблясващата в безброй оттенъци зеленина. Въздействието на светлината върху напудрените лица на придворните беше още по-драстично. Седящите в сянката бяха застинали в празни усмивки, но изложените на слънцето физиономии бяха останали без обичайните си маски и показваха цялата си дребнавост, скука, дори жестокост. Но въпреки това безмилостно разобличение картината излъчваше някаква проста красота. Четката на Жулиет беше превърнала слънчевата светлина в
