— Права си, още не съм се отдавала на разврат с нито един мъж. И никога няма да го сторя. — В усмивката й се четеше решителност. — Наистина дук дьо Грамон преди няколко месеца дойде в леглото ми и се опита да ме погали, но аз го ударих между краката и успях да се скрия в градината.
— А може би е искал да изрази нежност си?
Жулиет се втренчи в нея недоумяващо.
— Всички в двора знаят, че той задиря съвсем млади момичета.
— Виждаш ли! — възкликна Катрин. — Искал е само да бъде мил.
— Ти не разбираш… той има влечение към… — Жулиет се усмихна развеселено, въпреки че й беше жал за невежеството на момичето.
— Ако толкова си се уплашила, защо не извика бавачката си? Тя щеше да ти обясни, че страховете ти са напразни.
— Маргьорит нямаше да дойде.
— Но защо?
— Защото дукът е един от покровителите на майка ми и тя не би се осмелила да го разсърди.
— Един от покровителите на майка ти ли?
— Неин любовник — Жулиет вече загуби търпение. — Тя се отдава на разврат с него и получава в замяна накити и пари. От небето ли падаш?
Катрин се изправи в целия си ръст и вдигна гордо брадичка.
— Убедена съм, че се заблуждаваш. Хора с положение и авторитет не се държат така, а пък аристократите още по-малко. Ти трябва да си щастлива, че майка ти още е жива и не бива да говориш лошо за нея.
— Да не говоря лошо за нея ли? Че майка ми беше пратила негова светлост в леглото ми. Той самият ми го каза.
— В такъв случай значи съм права. Негова светлост просто е искал да бъде мил…
— Мил ли? — прекъсна я Жулиет, взряна недоумяващо в упоритото изражение на Катрин. После се закиска. — Ти ми харесваш.
Катрин изглеждаше съвсем слисана от този обрат.
— Наистина ли?
Жулиет кимна.
— Ти наистина си сляпа, но не си глупава и не отстъпваш ни на йота от мнението си.
— Благодаря — каза Катрин със съмнение в гласа. — И аз те намирам много интересна.
— Обаче не ме харесваш. — Жулиет изкриви лицето си. — Свикнала съм с това. Знам, че не съм достойна за обич. — Тя извърна поглед. — Сигурно имаш много приятелки на острова.
— Клер не ми разрешава да играя с децата на слугите, а освен тях там няма жива душа.
— И аз нямам никого във Версай. Но това ни най-малко не ме притеснява. Те всички без изключение са ужасно глупави. — Жулиет се обърна и погледна Катрин. — Ще останеш ли дълго във Версай?
Катрин поклати отрицателно глава.
— Веднага след аудиенцията при Нейно величество тръгваме за Париж.
Жулиет се опита да преодолее разочарованието, което я прониза болезнено. Докато имам своят живопис, не ми трябват никакви приятелки, каза си тя. И най-вече за какво й беше приятелка, която не можеше да различи грозната пелина под булото на чест и добродетелност. Ако тази малка гъска останеше тук, щяха без съмнение постоянно да се карат.
— Познаваш ли кралицата? — попита Катрин. — Толкова ли е хубава, колкото твърди целият свят?
— Не е грозна и има очарователна усмивка.
— Обичаш ли я?
Лицето на Жулиет омекна.
— Да, тя ми даде възможност да рисувам и ми осигури добра учителка. Дори окачи един от езерните ми пейзажи в билярдната на Пти Трианон.
Катрин беше впечатлена.
— Сигурно си била много щастлива. Такава чест…
— Всъщност не. Това не е много добра картина. Аз рисувах езерото при залез-слънце и то просто… си беше хубаво.
Катрин се закиска.
— Наистина ли не харесваш хубавите неща?
— Хубаво… това е… без дълбочина. Красотата има стойност, грозотата също, но хубостта… — Тя погледна свирепо Катрин. — Защо се смееш?
Катрин отново стана сериозна.
— Извинявай, това е само… ти си изключителна. Толкова си сериозна във всичко.
— А ти не си ли?
— Не като теб. Аз съм съвсем различна. Обичам хубавите неща и мразя грозните.
— Това е погрешно. Не бива да мразиш грозотата. Всъщност тя може да бъде много интересна. Веднъж например рисувах някакъв дебел стар граф, който имаше противно жабешко лице и все пак всяка негова бръчица сякаш разказваше цяла история. Аз се опитах да… — Тя не довърши мисълта си, тъй като се чуха стъпки в коридора. — Изглежда ти вдигат багажа. Ще отида да видя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Сигурно искаш да си починеш?
Катрин поклати глава.
— Не съм уморена.
Лицето на Жулиет засия.
— В такъв случай можем да се разходим, преди да се здрачи и аз ще ти покажа какво точно имах предвид. На ливадата зад странноприемницата пасе една кранта, грозна като смъртен грях и все пак този кон е много по-интересен и от най-породистия жребец. — Тя отвори вратата. — Преоблечи се. Ще се срещнем в кръчмата, когато си готова. — После, ненадейно загубила увереността си, тя хвърли поглед през рамо. — Всъщност искаш ли да дойдеш с мен?
— О, да, моля те. Ще дойда на драго сърце — отвърна Катрин, сияеща от радост.
Глава четвърта
— Жан Марк, мога ли да говоря с теб? — Катрин стоеше на вратата с ръка върху дръжката. — Знам, че работиш, но ти обещавам, че ще ти отнема само минутка. Трябва да те питам нещо.
Жан Марк овладя нетърпението си и остави настрана книжата, върху които тъкмо работеше.
— Сигурно искаш да знаеш кога ще тръгнем за Версай? Е, само след няколко дни ще съм съвсем здрав. Скучаеш ли тук?
— Не, никак, дори много ми харесва. — Катрин затвори вратата след себе си, пристъпи, за да се отпусне върху крайчеца на стола до леглото. — Всичко е толкова различно, откакто съм с Жулиет — каза тя и скръсти ръце в скута си.
Жан Марк се подсмихна.
— Да, различно е точната дума. Що се отнася до Жулиет. През последните два дни ти прекара достатъчно време с нея, за да го усетиш.
— Жан Марк, аз я харесвам. — Катрин зачупи пръсти от неудобство. — Тя не заслужава… — Отново мъчителна пауза. — Не ти ли е направило впечатление, че винаги носи дрехи с дълги ръкави?
Усмивката на Жан Марк се стопи.
— Какво искаш да кажеш?
— Маргьорит. — Катрин срещна погледа на Жан Марк. — Защо причинява болка на Жулиет? Клер не ме е удряла, откакто бях съвсем малка. — Тя продължи задъхано: — Ръцете на Жулиет са покрити с ужасни сини петна.
— Сигурна ли си? — Жан Марк я изгледа смаян.
— Видях ръцете й… целите са покрити със следи от ощипване. На мен направо ми прилоша… — Катрин тръсна глава. — Попитах я от какво са, а тя само ми подхвърли, че Маргьорит била постоянно в лошо настроение, откакто я принудили да напусне двореца и да стой тук.
