Катрин да се приближи. — Това е моята братовчедка Катрин Вазаро.
Изразът на Мария Антоанета омекна, когато Катрин излезе напред и направи дълбок реверанс. Когато момичето се изправи, кралицата огледа с любопитство раздалечените сини очи, нежното лице и светло кестенявите коси, сплетени на плитки и вдигнати високо на кок като малка коронка.
— Наистина прелестно дете. Искате да го взема във Версай ли?
Жан Марк поклати глава.
— Чух, че Ваше величество покровителства едно прочуто манастирско училище — абатството дьо ла Рен край Париж, в което млади дами от видни семейства получават изключително добро образование. Осмелявам се да ви помоля да се застъпите пред игуменката братовчедка ми Катрин да бъде приета като послушница.
— Но вие току-що подчертахте, че не сте благородник. Предполагам, че същото се отнася и за Катрин?
Жан Марк кимна.
— Но един ден тя ще оглави дома Вазаро и трябва да е подготвена за задълженията си.
— Тя ще стане глава на дома? — Кралицата беше заинтригувана.
— Как така?
— Същият Лоренцо Вазаро, който подарил „Вихрения танцьор“ на Луи XII, се заселил в Грас и създал процъфтяващо имение, в което отглеждал цветя за производството на парфюми. Делата му вървели превъзходно, но той нямал семейство и когато умрял, оставил Вазаро на Катрин Андреас — първородната дъщеря на приятеля си Лионело Андреас. Условието му било следното: имението да се предава от най- голямата дъщеря на нейната най-голяма дъщеря, като след омъжването си наследничките трябва да запазват фамилното име Вазаро, а малкото им име трябва да е непременно Катерина или производно от него.
— Каква чудна история! — В сините очи на Мария Антоанета блестяха сълзи. — Нещастният човек сигурно много е обичал малката Катрин.
— Възможно е. Факт е обаче, че за една жена е много трудно да управлява голямо имение и знанията ще й бъдат от полза.
— Да, това е вярно. Аз самата изпитах на гърба си липсата на по-добро образование, когато станах кралица на Франция. Затова покровителствам училището за девойки. — Тя се намръщи леко. — Но то е предназначено за дъщерите на аристокрацията.
Жан Марк пристъпи крачка напред и извади от джоба си златна кутийка.
— До ушите ми стигна, че Ваше величество харесва аромата на теменужки. Позволих си дързостта да поръчам на моя парфюмерист, прочут майстор в занаята си, да създаде благоухание, което се надявам да одобрите. — Жан Марк поднесе кутийката и отстъпи назад. — Скромен дар в знак на безкрайната ми преданост.
Мария Антоанета го изгледа недоверчиво, после отвори кутийката.
— Скромен ли? — Лицето й светна, когато видя скъпия кристален флакон с огромен капковиден рубин вместо запушалка. — Мосю, вашият подарък е очарователен.
— Подаръкът на Катрин — поправи я Жан Марк. — флаконът е от мен, но парфюмът е от нейното имение Вазаро.
— Катрин… — Погледът на кралицата се премести върху момичето. — Искаш ли да постъпиш в манастирското училище, ma petite?
— Да, Ваше величество. — Катрин явно се колебаеше. — Разбира се, аз малко се боя да напусна Ил дьо Лион, но моят братовчед смята, че трябва много да уча.
— Хм, разбирам. — Мария Антоанета махна рубинената запушалка и се наведе, за да капне малко парфюм зад ухото на агънцето. — И думите на братовчед ти са винаги уместни и справедливи, така ли?
— Жан Марк знае кое е най-доброто за мен.
Подигравателна усмивка заигра по устните на кралицата.
— Склонна съм да се съглася, че това дете се нуждае от възпитание. Ще наредя на преподобната майка да приеме братовчедка ви.
— Ваше величество е безкрайно любезна и великодушна. — Жан Марк се поклони дълбоко. — Никога няма да забравя добрината ви.
— Да, да, добре. Можете да вървите. — Тя вдигна рубина срещу слънцето и се захласна в играта на светлината в него. — Не е ли прелестен, Жулиет?
— Изключителен — промърмори Жулиет учтиво.
Жан Марк направи последен дълбок поклон и напусна терасата. Провалих се с гръм и трясък, мислеше си той зашеметен.
Дявол да го вземе, не биваше да го допуска!
Беше се отдалечил доста, когато Филип и Катрин го настигнаха в коридора.
— Съжалявам, Жан Марк — каза Филип сериозно. — Сърцето ми се къса. Знам колко си разочарован.
Жан Марк направи усилие да се усмихне.
— Баща ми твърдеше, че „Вихрения танцьор“ всъщност почти не му трябва. По всяка вероятност ще трябва да се задоволи със своя блян.
— Блян ли?
— Точно така.
— Благородният камък, който й подари, би могъл да покрие половината от военните дългове на Луи. Дали тя ще му даде рубина?
— Съмнявам се, че въобще ще й хрумне такава мисъл. За нея подаръкът е само едно развлечение. — Жан Марк се усмихна саркастично. — Също като агънцето или кравата й.
— Но ти би могъл да я подсетиш.
— В случай че исках да се намеся. Но няма да го направя. Родът Андреас винаги сам се е грижел за своите интереси — нека и Бурбоните направят същото.
— Не е ли малко сурова тази философия?
— Философията на оцеляването ли? Защо нашият род е надживял безкрайните войни и лютите политически борби, докато толкова други са изчезнали от лицето на земята? Защото ние никога не сме се съюзявали с нито една от воюващите страни, а сме насочвали усилията си към запазване на създаденото. Не кралете владеят света, а банкерите.
— И затова целта ти е да станеш един от тях.
— Точно така. Няма как да избягам от данъците, но мога да ги намаля съществено, като вземам високи лихви от благородниците и от църквата. Намирам, че това е справедливо.
— Почакай!
Жулиет дьо Клеман тичаше към тях, а тъмните й къдрици се развяваха около поруменялото й лице. Тя спря задъхана пред Жан Марк.
— Не бива да изпращате Катрин в манастирското училище. Там няма да се отнасят добре към нея.
— Кой, монахините ли?
— Не, послушниците. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Катрин не е аристократка. Мислите ли, че ще я приемат като равна? Ще се отнасят с нея така, както тук, във Версай се отнасят с лакеите и пажовете… — Останала без дъх, тя продължи: — Не разбирате ли? Тя няма да е в състояние да се защити от подигравките и обидите. Щом няма смелост дори да каже на камериерката си да й разхлаби корсета.
Катрин се изчерви.
— Сигурна съм, че грешиш. Защо ще ме посрещат враждебно?
— Вече ти обясних защо. Ти не си една от тях. Това е предостатъчна причина.
— Но ти си благородничка и въпреки това станахме приятелки.
— Аз също не съм като тях. Майка ми е испанка, а на всичкото отгоре и кралицата я обича. Всички страшно й завиждат за това и ме мразят от дън душа. Всеки път се опитват да ме уязвят, но аз не се оставям да ме тъпчат в калта. — Жулиет се обърна отново към Жан Марк. — Обяснете й го. Тя няма никаква представа. Сякаш е паднала от небето.
— Но ти имаш, нали? — Жан Марк я гледаше с присвити очи. — Между другото, ти ли щипна принца,
