Гневът, който се надигна като гореща вълна у Жан Марк, беше толкова силен, че той сам се изненада. Жулиет му беше споменала веднъж, че Маргьорит не е очарована от престоя си тук, но той не беше обърнал внимание. Отвърна с някаква шега и темата беше изчерпана. Защо, по дяволите, не му беше казала какво прави онази вещица с нея?
— Чудя се какво сега е най-добро за Жулиет — прошепна Катрин. — Тя ми каза, че не мога да направя абсолютно нищо и трябва просто да забравя. Но няма да е справедливо. Можеш ли да й помогнеш?
— Разбира се, че мога. — Най-добре щеше да е да извие мършавия врат на онзи дракон, но при сегашните обстоятелства се налагаше да почака. — Не се бой, ще се погрижа за това.
— Скоро ли?
— Още днес.
— Благодаря, Жан Марк. — Катрин се изправи и изтича към вратата. — Прости ми, че ти отнех време и бързам да те оставя да работиш. Исках само…
Вратата се затвори след нея.
На Катрин не й беше никак лесно да дойде при него. Жан Марк осъзна това, загледан объркано пред себе си. Тя винаги е била особено страхливо, нежно дете, което по неизвестна причина изпитваше огромен респект от него. Навярно дръзкото държане на Жулиет вече й бе повлияло. Или пък малтретирането на другото момиче толкова я беше разтърсило, че се бе осмелила да действа.
Мислете за нещо хубаво.
Сега разбираше откъде Жулиет знае толкова много за понасянето на болки. Той стисна по-здраво завивката, когато си спомни думите на Катрин.
— Раната зараства много добре. — Жулиет завърза здраво превръзката, помогна на Жан Марк да облече батистената си риза и започна да я закопчава. — Скоро ще може отново да пътувате.
— Още вдругиден, надявам се — отвърна той. — Наредих утре рано сутринта да пристигне карета, която да откара теб и Маргьорит във Версай.
Пръстите на Жулиет замръзнаха на копчето, което държеше.
— Още утре ли? — Тя поклати глава. — По-добре следващата седмица. Вие още не сте…
— Ти ще отпътуваш утре. — Устните на Жан Марк заприличаха на тънка черта. — И твоята любезна Маргьорит ще може отново да се грижи за майка ти, вместо да се занимава с теб.
Жулиет го погледна въпросително.
— Катрин ви е казала? Не биваше да го прави. Синините са дреболия…
— Аз обаче не мисля така — прекъсна я рязко Жан Марк. — Няма да допусна да страдаш заради мен. Какво си мислиш всъщност?… — Той не продължи мисълта си. — Утре тръгваш.
Жулиет отпусна безпомощно ръце и го погледна учудено.
— Защо сте толкова сърдит? Не е дошъл краят на света, нали?
Жан Марк мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.
— Лека нощ, Жулиет — каза той накрая, — няма да ти кажа сбогом, тъй като съм сигурен, че ще се срещнем във Версай.
— Да. — Жулиет го каза беззвучно. Всичко беше свършило — игрите с Катрин, часовете на оживен разговор с Жан Марк. Помъчи се да се усмихне: — Наистина ли не мога да ви убедя, че е неразумно да тръгвате, преди да сте оздравели както трябва?
— Не.
— В такъв случай няма да си губя времето. — Тя понечи да тръгне.
Той я улови за ръката.
— Не още. — Обичайният му ироничен израз беше изчезнал. — Не преди да съм ти благодарил.
Тя примигна.
— Не е необходимо. Аз не ви правех услуга. Бях ви задължена и трябваше да ви се отблагодаря. Защо вие… — Тя замлъкна, когато Жан Марк вдигна нагоре широкия ръкав на роклята й и впи поглед в пурпурно жълтите белези, обезобразяващи гладката й кожа. — Само е отекло, имало е и по-тежки случаи. Просто аз твърде лесно посинявам от ощипване. — Тя посочи едно жълто-черно петно на китката си. — Виждате ли? Това ми е от вас, когато се бяхте вкопчили в мен… докато лекарят вадеше камата от рамото ви.
Лицето му доби съкрушен вид.
— Аз ли съм го направил?
— Не нарочно. Казах ви, че кожата ми посинява лесно. — Тя се престори, че не забелязва отчаянието му. — Ето защо няма причина да бързате, преди да сте се възстановили напълно.
— Не, съвсем не е така — възрази той, без да откъсва поглед от ръката й. — Винаги съм мислел, че имаш най-великолепната кожа, която въобще съм виждал. Рози и мляко… и сякаш сияе отвътре. Не мога да понасям тази инквизиция! Не мога да търпя гледката!… — Той се овладя, обърна ръката й и се загледа в белезите върху по-нежната кожа от вътрешната й страна. После я вдигна бавно и притисна устните си към едно от най-тъмните петна.
Жулиет замря, загледана в черната му коса, сведена над ръката й. Изведнъж започна да възприема всичко наоколо необикновено ярко и отчетливо: миризмата на лоената свещ, играта на светлини и сенки върху бузата му, шума от собственото си дишане в тишината на стаята. Устните му бяха топли, твърди и нежни, и непозната тръпка разтърси ръката и цялото й тяло.
Когато вдигна глава и срещна погледа й, той се усмихна накриво.
— Виждаш ли? Ако не заминеш, може да стана за теб по-опасен и от твоя дракон Маргьорит — Той пусна ръката й и се облегна на възглавниците.
Жулиет не искаше да се разделя с него. Копнееше той отново да я докосва със силните си ласкави ръце. Но беше ясно като бял лен, че той гледаше да се отърве от нея, а бе унизително да го моли да остане.
Обърна се толкова бързо, че полите на черната й рокля се разпериха широко:
— Всъщност предпочитам да замина. Вие ми създавахте само грижи, а Катрин е просто едно глупаво момиче, което не знае абсолютно нищо! — Тя грабна картината си от статива и тръгна към вратата. — Според Маргьорит, кралицата сега е в селската си къща и може да ви приеме там. — Тя го погледна за последен път, в очите й блестяха сълзи; — Но все едно, тя никога няма да ви ще „Вихрения танцьор“.
На мостчето пред селската къща на кралицата Жан Марк, Катрин и Филип видяха самотната изправена фигура на Жулиет.
Жан Марк усети огромна радост и същевременно болка. Откакто се разделиха преди три дни, той се стараеше да не мисли за момичето. Но сега видът й му подейства като гръм.
— Жулиет! — Катрин изтича към нея. — Ужасно се страхувах, че няма да се срещнем повече. Защо си тръгна, без да кажеш нито дума за сбогом?
— Знаех, че ще те видя тук. — Жулиет се усмихваше. — Трябва да присъствам, когато Кралицата ви приеме. — Тя хвърли предизвикателен поглед на Андреас. — Ако остане на Жан Марк, той може да се покаже вироглав и да раздразни Нейно величество. Елате с мен. Тя е на терасата.
Минаха по живописния мост, който се извиваше над огледалната повърхност на езерото. Жулиет ги поведе през грижливо поддържаните поляни към селското имение на кралицата.
Къщата се състоеше всъщност от две сгради, свързани помежду си с галерия, до която се стигаше по външна вита стълба. Жан Марк беше слушал много за това селце, построено за баснословна сума недалеч от двореца Пти Трианон. Имението съответстваше съвсем точно на очакванията му — очарователна идилия в селски стил, взета сякаш от книга с картинки. Тук кравите ухаеха на парфюм, а кофите за мляко бяха от най-фин севърски порцелан.
Снежнобяло агънце с розова панделка около врата лежеше в краката на Мария Антоанета, а една крава на кафяви и бели петна пасеше на тревата до терасата. Върху жълти копринени възглавници блажено спеше малкият Луи Шарл.
Жан Марк спря за миг с вдигнати вежди, но веднага се окопити и продължи напред. Ако селцето отговаряше точно на очакванията му, то видът на Мария Антоанета го изненада. Жената, която седеше до масата от розово дърво, изглеждаше скромна почти като мадона в простата си рокля от бял муселин.
