Единственият намек за екстравагантност в нейния тоалет беше огромната сламена шапка с развяващи се бели пера. Кестенявите коси на Кралицата не бяха напудрени, а гладко сресани назад по модата.
Когато Жулиет се приближи и направи поклон, кралицата я погледна с очарователна усмивка.
— Водиш при мен смелия си спасител, нали, Жулиет?
— Това е мосю Жан Марк Андреас, Ваше величество. — Момичето падна на колене пред купчината възглавници. Лицето й изразяваше разочарование, когато погледна спящото дете. — Ах, той вече спи сладко, а аз исках да си поиграем.
Кралицата поклати развеселено глава.
— Жулиет, ти обожаваш малките деца, а към по-големите си съвсем безразлична.
— Малките още не знаят що е жестокост. Тепърва ще се сблъскат с нея. Да, обичам малки деца. — Жулиет погали момченцето по копринената косичка. — И Луи Шарл също ме обича.
Кралицата премести поглед към Жан Марк.
— Bonjour11, мосю Андреас. Добре дошли във Версай! Ние ценим смелите хора. Безкрайно сме ви задължени.
Жан Марк се поклони дълбоко.
— Ваше величество беше твърде милостива да ме приеме. За мен най-голямото щастие е да ви служа.
— Но това няма да ви попречи, надявам се, да си пожелаете някакво възнаграждение. Жулиет ми спомена за една услуга, за която сте искали да ме помолите. — Мария Антоанета се наведе и погали агънцето с розовата панделка. — Какво мога да сторя за вас?
След кратко колебание Жан Марк произнесе бързо и задъхано:
— Бих искал да имам „Вихрения танцьор“.
Очите на кралицата се разшириха от изумление.
— Явно обичате да се шегувате! „Вихрения танцьор“ вече повече от триста години принадлежи на френските крале.
— Но преди това е принадлежал много векове на рода Андреас.
— Вие оспорвате нашите права върху статуетката?
Жан Марк поклати глава.
— Крал Луи XII я е получил през 1507 година от Лоренцо Вазаро, на когото пък тя е била подарък от Лионело Андреас. Както и да е, нашето най-съкровено желание е статуетката да се върне в семейството. Моят баща обича старинните предмети повече от всичко на света, а най-съкровената му мечта винаги е била да откупи обратно „Вихрения танцьор“. Той направи предложение на бащата на Негово величество, но то беше отхвърлено. Аз самият се осмелих да сторя същото вече два пъти. — Жан Марк спря за миг. — Реших, че случаят е подходящ да предложа още веднъж да откупя „Танцьора“.
Кралицата присви устни.
— На вас не ви трябват повече съкровища. Семейството ви е богато като Крез с всичките си корабостроителници и лозя, а вие самият утроихте семейното състояние, откакто се занимавате с кредити и банково дело.
Жан Марк сведе глава.
— Ваше величество е много добре осведомена.
— Но аз съвсем не съм паднала от небето. Моят съпруг често разчита на преценките и съветите ми. — Тя смръщи чело. — Не, няма да ви дам „Вихрения танцьор“. Обичам статуетката повече от всичко на света и вярвам, че тя носи щастие на кралското семейство.
— Наистина ли?
Мария Антоанета кимна разпалено.
— Малко преди смъртта си бащата на моя съпруг я подари на мадам Дюбари. Не смятате ли, че това е твърде странно?
— В реда на нещата е хората да умират. Кралете също не са безсмъртни.
— Той не биваше за нищо на света да дава „Вихрения танцьор“ на тази особа — Лицето й доби мрачен израз. — След смъртта му аз й отнех „Танцьора“ и я заточих в един манастир.
— Чух за това.
— И то ви развеселява?
— Моля за прошка, Ваше величество, но Жана Дюбари и манастир — признавам, че тази представа ми се вижда малко комична. Вие явно сте били на същото мнение, щом скоро сте заповядаш да я освободят.
— Но в края на краищата аз не съм чудовище.
— Сигурен съм, че сте въплъщение на доброта и благородство.
— Е, бих се радвала, ако е така — каза тя вече без гняв в гласа си. — Вярвах, че фигурата ще донесе щастие на кралското семейство и не се излъгах. Само няколко години след като „Вихрения танцьор“ се върна при мен, открих, че съм бременна.
Жан Марк не можа да скрие изненадата си. Цял свят знаеше, че Луи бе в състояние да консумира брака си едва след една хирургическа намеса, а от думите на кралицата излизаше, че тя едва ли не дължи любимите си деца на „Вихрения танцьор“.
— Позволете да забележа, че някои обстоятелства, които нямат нищо общо с „Танцьора“…
— Не, няма смисъл — прекъсна го Мария Антоанета остро. — Няма да се разделя със статуетката. — Тя се насили да се усмихне. — Все пак не мога да ви оставя да си тръгнете с празни ръце. Какво ще кажете за една благородническа титла? Като аристократ няма да бъдете облаган c данъци, а доколкото ми е известно, обикновените граждани дават мило и драго за такава привилегия.
— Ваше величество е твърде любезна и великодушна.
— Е, значи приемате благородническата титла — зарадва се кралицата. — Въпросът е уреден.
Той поклати глава със съжаление.
— Аз съм един обикновен човек и не бих се чувствал добре сред отбраното общество.
Мария Антоанета го изгледа критично от главата до петите.
— Нима се подигравате с честта, с която ви удостоявам?
— В никакъв случай… но все пак предпочитам да си остана такъв, какъвто съм.
— Какъвто сте? Един надменно парвеню от…
Внезапно Жулиет раздвижи ръката си и Луи Шарл се размърда неспокойно и промърмори нещо в съня си.
Кралицата се наведе над детето и лицето й в миг омекна и засия нежно.
— Шшт, Луи Шарл. Какво ли му е, Жулиет?
— Струва ми се, че вашият глас го събуди. — Жулиет оправяше завивката със сведени очи.
— Doucement, bebe12. — Лицето на Мария Антоанета изразяваше най-съкровена обич. — Всичко е наред — Момченцето заспа отново, а кралицата се обърна към Жан Марк. — Значи, не приемате благородническата титла?
— Мога ли да предложа нещо друго? — Жан Марк успя да прикрие вълнението, което го беше обзело. — Дворът се нуждае спешно от пари за изплащане на военните дългове. Да допуснем, че аз дам назаем на Негово величество необходимата сума, като добавя един милион отгоре. — Гласът му премина почти в шепот. — Моля Ваше величество да обмисли предложението ми.
— Вие молите? Сигурно не ви е никак лесно. „Вихрения танцьор“ явно ви е обсебил напълно.
— Баща ми е на смъртно легло.
— Наистина щедро предложение. — Тя го погледна замислено, преди да поклати глава. — Няма да се разделя с „Вихрения танцьор“.
— Два милиона.
Мария Антоанета се намръщи.
— Откажете се. Не съм от жените, които се пазарят.
Разочарованието на Жан Марк беше толкова голямо, че не можа да промълви нито дума. Знаеше, че е отишъл твърде далеч, но отчаянието го бе направило дързък.
— Както ви е угодно, Ваше величество. Баща ми ще бъде отчаян. — Той замълча. — Но ако все още желаете да ме възнаградите, бих ви помолил за едно друго благоволение. — Жан Марк направи знак на
