Жулиет бе изтръгната от съсредоточеността си и изведнъж се притесни. Всеки ден той лежеше с часове, без да откъсва поглед от нея, но досега не беше й правил никаква забележка. Изкуството й си беше нейна лична страст. Когато сега поиска да разбере чувствата й, докато работеше, тя внезапно се усети някак разголена.
— Рисуването е… приятно.
Той се засмя тихо.
— Едва ли това е точната дума. Ти изглеждаше направо обсебена — като светица, която изкачва стъпалата към небето.
Жулиет въобще не го удостои с поглед.
— Що за кощунство и богохулство! Сигурна съм, че нямате и най-бегла представа как се чувства една светица.
— Ти обаче имаш, нали? — подразни я той. — Хайде, разкажи ми как се чувстваш.
В началото тя мълчеше. Никога досега не беше опитвала да изрази с думи чувствата си към своята работа, ала ненадейно откри, че й се иска той да ги знае.
— Това е сякаш се нося в потоци лунна и слънчева светлина… сякаш пия направо от дъгата и се опиянявам от всички багри и нюанси на света. Тогава усещането е толкова фантастично, че чак ме боли. — Тя впери очи в картината, да не би да погледне към него и да открие, че й се смее. — Но понякога нищо не ми се удава и тогава също изпитвам болка.
— Явно рисуването е доста болезнено занимание. Ала на теб ти харесва, нали?
Тя кимна усърдно.
— Да и още как.
— Хубаво ли е? — попита той тихо.
Накрая тя все пак го погледна и не откри и сянка от насмешка във внимателния израз на лицето му. За втори път кимна.
— По-скоро е борба, за да се сътвори нещо хубаво.
В този миг сияеща усмивка огря тесните му тъмни черти и тя го загледа очарована. Гъстата черна коса на Жан Марк беше разрошена, бялата му ленена риза бе разкопчана почти до средата и се виждаше гъстият триъгълник от косми на гърдите му… и все пак той излъчваше елегантност. Милостиви Боже, колко много й се искаше да нарисува този мъж! Откакто беше започнал да оздравява, тя много пъти го беше молела да й разреши, но той също толкова упорито й бе отказвал.
— Мои дълг е да те избавя от това болезнено развлечение — каза той. — Ела тук да поиграем фаро.
— Ей сега… само още мъничко…
— Хайде!
— Бъдете доволен, ако въобще играя с вас. През последните дни много се разглезихте. Но явно сте били такъв и преди.
— Разглезен ли? — Жан Марк се надигна в леглото. — Но аз не съм фаворит на кралицата. Как би могъл един клет жалък търговец с обикновен граждански произход да е разглезен?
— И аз не съм сред фаворитките на кралицата. Тя е много мила с мен, но нейната благосклонност е насочена на първо място към майка ми — каза Жулиет. — А мосю Гийом твърди, че малко благородници във Франция могат да се мерят по богатство с вас.
— Не трябва да се слуша какво дрънкат хората.
— Че защо не? Щом вие не желаете да ми разкажете нищо за себе си… Приличате на огледалата в галерията на Версай, отразявате, но не разкривате нищо от себе си.
— А пък твоето задължение като човек на изкуството е да разгадаеш потайната ми душа, нали така?
— Пак ми се присмивате. — Тя се обърна отново към статива си. — Ала донякъде имате право. Вече можах да науча нещичко за вас.
— Наистина ли? — Усмивката му изчезна. — Любопитен съм да разбера какво си открила.
— Вие сте разглезен.
— И по-точно?
— Срамувате се да изглеждате слаб и безпомощен.
— Това необичайно ли е?
— Не, и аз изпитвам същото. Освен това не сте толкова твърд, колкото изглеждате.
— Последното вече си го казвала. — По устните му трепна издайническа усмивка. — Но обясни ми защо мислиш така?
Тя поклати глава.
— Вчера разпитвахте мосю Гийом за непосилния живот на селяните в околността и му дадохте кесия с пари, които да раздаде на нуждаещите се.
Той сви рамене.
— Някои от клетите глупаци, които участваха в нападението на каретата, изглеждаха като живи мощи. Никак не е за чудене, че са се оставили да ги подтикнат към това безразсъдство.
Жулиет продължи:
— Освен това вие понасяте по-леко болката, отколкото скуката.
— Е, с това откритие съм напълно съгласен. Ела тук да играем карти.
Усмивката му беше пленителна и озари лицето му с рядка хубост. Жулиет едва успя да откъсне поглед от него и впи очи в платното.
— Защо трябва да играя с вас, когато бих могла да рисувам?
— Защото го искам и защото ти си мило и послушно момиче.
— Аз не съм пос… — Тя не довърши мисълта си, когато видя сърдитото смръщване на тъмните му вежди. — Лекарят каза, че утре можете да станете за малко. Скоро ще се оправяте и без помощта ми.
— И ти ще се върнеш обратно във Версай?
Тя кимна енергично.
— И ще се радвам, ако повече не ви видя. Вие ми се присмивате и не ме оставяте да работя. Искате да ви развличам, сякаш съм…
— Ти сама искаше на всяка цена да останеш. Не криех, че ще бъда труден пациент.
— Което се оказа самата истина.
— Съжалявам, че заради мен трябваше да изтърпиш толкова несгоди. Сигурно всяка минута край леглото ми е била за теб едно безкрайно усилие.
Този дявол знаеше добре, че за това и дума не можеше да става, помисли си Жулиет вбесена. Не беше честно Жан Марк да отгатва чувствата й с такава лекота, докато тя едва успяваше да разгадае нещичко зад твърдата, блестяща повърхност, която той показваше на света. Младият мъж знаеше, че тя харесва и остроумната престрелка с думи, и ведрото мълчание между тях. Общуването с него й се отразяваше особено благотворно и я вълнуваше. Никога не беше сигурна как щеше да се отнесе Жан Марк към нея. От време на време я дразнеше като малко дете, после отново, сякаш забравяше разликата във възрастта им, й говореше като на голяма и зряла жена. Радваше се на компанията му, така както се радваше на потапянето в живописта си — съсредоточаване и омая при нея вървяха ръка за ръка. Сега обаче открито й се присмиваше, затова й се прииска да го смае.
— Още не съм казала всичко, което научих за вас. — Тя спря за малко, за да изригне сетне като фонтан: — Струва ми се, че сте се отдавали на сладострастието с проститутката от кръчмата, която ни носи храната.
Усмивката му угасна.
— С Жермен ли?
— Така ли се казва? Онази с божествените гърди.
Жан Марк остана безмълвен, сякаш си беше глътнал езика.
— Дамите, които поне малко държат на себе си, не говорят за сладострастие, а още по-малко пред мъже.
— Знам. — Ръката й трепереше незабележимо, когато потопи четката си в бялата боя. — Но аз пък говоря. И така, истина ли е?
