художничка?
— Аз съм художничка. И ще стана велика художничка. Възнамерявам да се уча и трудя, докато стана толкова велика, колкото са Да Винчи или Дел Сарто.
— Възхищавам се от сигурността, с която го казвате.
Неочаквана усмивка озари лицето й.
— Вероятно искате да кажете, че ми липсва скромност. Хората на изкуството не бива да бъдат скромни, иначе талантът им ще залинее. Мъжете са на мнение, че жените могат да рисуват само сантиментални глезотии. Но аз не вярвам в това. Защо ме гледате така особено?
— Тъкмо се питах на колко сте години.
— На четиринадесет. Какво значение има това?
— Голямо. — Той затвори очи.
— Какво ще рече голямо?
— Струва ми се, че сега ще мога да заспя. Върви в стаята си.
Тя не помръдна от мястото си. Не каза нищо, когато Андреас ненадейно се обърна към нея на ти. Той отвори отново очи.
— Казах ти, че трябва да си вървиш. Смятам, че е най-добре утре да отпътуваш за двореца.
Тя усети особено пробождане в гърдите.
— Искате да си отида?
— Да. — Гласът му беше дрезгав. — Нямам нужда от теб тук.
Тя вирна упорито брадичка.
— Напротив, имате нужда от мен. Вижте се, слаб сте като пеленаче, а пък се надувате. Няма да ви оставя сам. Нима допускате, че бих могла да живея с мисълта за неизплатен дълг — дължа ви живота си и няма да ви оставя да умрете. Аз не съм майка ми. Не вземам, без да дам нещо в замяна.
Той присви очи.
— Твоята майка?
Жулиет тръсна глава с досада.
— Не исках да говоря за нея. Майка ми няма нищо общо с това. — Тя вдигна гордо брадичка. — Вие ми направихте услуга и аз трябва да ви я върна. Вече уведомих кралицата, че ще остана тук, докато се възстановите достатъчно, за да дойдете във Версай и да приемете лично нейната благодарност.
— Ще съжаляваш за решението си. Аз съм отвратителен пациент. Мразя да боледувам.
— И аз мразя вкиснатите пациенти. И на мен ми е досадно като на вас, но да се надяваме, че бързо ще оздравеете.
Усмивката му беше колеблива.
— Има нещо вярно в това. — Той стана отстъпчив. — Остани, щом искаш. Да не съм луд да отхвърля нежната помощ на една млада дама, за която си пролях кръвта.
— За нежност едва ли е уместно да се говори, но в никакъв случай няма да допусна да умрете. — Отново застана изправена като свещ. — Но, разбира се, моята живопис не бива да страда, докато се грижа за вас. Ще сложа статива си в ъгъла до прозореца. Там светлината е най-подходяща. — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Радвам се, че дойдохте в съзнание.
— Не съм човек, който е склонен да търпи лишения поради някакво рицарско благородство. — Той се намести удобно и изтощен затвори очи. — Един прекрасен ден навярно ще ти напомня, че все пак съм направил опит да те отпратя.
— Един прекрасен ден ли? — Тя поклати глава. — Само след две седмици ще сте здрав и нашите пътища ще се разделят. Няма да има никакъв „прекрасен ден“.
— Права сте. Изглежда, вече не мога да мисля логично. Сигурно имам температура.
— Наистина ли? — Жулиет се намръщи и угрижено докосна лицето му. Сетне въздъхна облекчено. — Още не.
— Не? — Очите му са затворени, но той има най-хубавата усмивка на света, помисли си Жулиет.
— Още не — мърмореше той. — Ала един прекрасен ден…
Късно вечерта Жан Марк вдигна температура.
Жулиет сменяше кърпите върху горещото му чело и отчаяно се мъчеше да го удържи да не падне от леглото, както се мяташе буйно насам-натам. Посред нощ треската спадна и се смени от гърчове, а конвулсиите потръпвания изплашиха момичето не по-малко от температурата.
— Не… мога… повече. — Жан Марк потисна с усилие тракането на зъбите си. — Ама че глупаво… — Той не продължи мисълта си, защото го разтърсиха силни тръпки. — Дай ми още една завивка.
— Имате вече три. — В този миг тя внезапно се реши: стана и пристъпи към него. — Отместете се малко.
— Какво? — Жан Марк я погледна неразбиращо.
Жулиет отметна завивките, легна при него и го прегърна.
— Бъдете спокоен — каза тя нетърпеливо, когато усети как той се вцепени. — Няма да ви причиня болка. Искам само да ви стопля. Колко често съм държала така Луи Шарл, когато зъзнеше през нощта.
— Но аз не съм двегодишно дете.
— Силата ви е колкото на бебе. Каква е разликата тогава?
— О, хората биха ти посочили цял куп разлики.
— В такъв случай по-добре да не ги питаме. По-топло ли ви е вече?
— Да, много по-топло.
— Добре. — Треската му беше почти напълно изчезнала. — Ще ви държа така, докато заспите. — Тя го погали по косата, както правеше с Луи Шарл. След малко каза нетърпеливо: — Но вие не се отпускате. Усещам, че сте напрегнат като пружина.
— И това ви учудва? Представете си, че не съм свикнал млади жени да идват в леглото ми само за да ме стоплят.
— Имате право, положението е необичайно. — Жулиет се надигна на лакът и го погледна строго. — Не бива да гледате на мен като на жена. Не е добре за здравето ви.
По устните му трепна дяволита усмивка.
— Ще направя всичко възможно да забравя пола ти. Ще си представя, че си само дебела вълнена завивка или затоплена керемида.
— Спете сега — прошепна тя. — Аз съм тук. Всичко е наред. Веднага след това усети как той се поотпусна и как дишането му стана дълбоко и равномерно.
Скоро Жан Марк заспа непробуден сън.
Глава трета
— Хайде, остави вече рисуването. Ела тук да изиграем една игра фаро.
Жулиет нямаше време да погледне Жан Марк, защото тъкмо прибавяше малко жълто към зеленото на дърветата върху платното.
— Какво?
Чак сега се обърна към изтегнатия в леглото Жан Марк.
— Заета съм.
— Но това продължава вече с часове — протестира той сухо. — И ако не предявя правата си, вероятно ще стърчиш още четири часа пред статива.
— Какви права?
— Правата на един умиращ от скука, раздразнен болен, който е занемарен заради боите и лененото платно.
— Още малко.
Тя продължи да рисува, но през цялото време усещаше погледа му, вперен в гърба си.
— Кажи ми как е — настоя той неочаквано.
— Кое?
— Рисуването. Наблюдавах израза на лицето ти, докато рисуваше. Ти беше в истински унес.
