— И сега ме боли адски, но Руджак трябва да е видял Сара и Монти. Ако е още жив, може да се опита да отстрани първо нея, тя е по-лесна мишена. Съвсем явно е, че не иска да умра, преди да ме е накарал да страдам.
— Ще й го признаеш ли?
— Не и ако мога да го предотвратя. Това може да създаде пречки, а тя ми е достатъчно ядосана. Просто трябва да съм до нея, за да държа Руджак под око.
— Не си в най-цветущото положение, за да държиш под око когото и да било. Може да й осигуриш охрана. Не е нужно да се натоварваш сам.
— Дадох й обещание. — Усмихна се криво. — А, и… по дяволите, вероятно съм й задължен за много повече освен за Басет.
— Имаш предвид това, че те вдигна и те метна в хеликоптера ли? Възможно е. В онзи момент всяка секунда бе важна. — Гейлън се ухили. — А и размяната на ролите бе интересна. Допускаш ли, че има кръв на амазонка?
— Зная само, че не ми е нужно допълнително чувство на вина. — Затвори очи. — Качи ме на самолета и се върни да провериш за Руджак. Трябва да зная.
Очите му бяха затворени, но Сара знаеше, че не спи. Устата му бе стисната и от двете й страни се бяха образували дълбоки бръчки.
Седна на леглото до него.
— Изпий това.
Очите му се отвориха и погледнаха чашата в ръката й.
— Какво е това?
— „Тайленол“. — Сара сложи две таблетки на езика му. — Не си алергичен и към него, нали?
Той поклати глава, докато поглъщаше водата.
— Благодаря.
— Лош късмет е тази алергия към морфина. Тайленолът може да помогне малко. Дадох и на Монти.
— Значи съм сигурен, че лекарството е безопасно. Може да поемаш рискове с моето оздравяване, но не и с това на Монти. Как е той?
— По-добре от теб.
— Това сигурно ти носи някакво удовлетворение. В края на краищата, аз бях отговорен за него, когато го раниха.
— Не ми носи удовлетворение. Мразя насилието. Никога не съм искала да бъдеш прострелян. — Отмести поглед от него. — А и ти нареди на Гейлън да спаси Монти преди теб самия. Малцина биха направили подобно нещо за куче.
— Не ме хвали чак толкова. Не съм съвсем безкористен. Исках да кажа на Гейлън да ме качи на хеликоптера, дявол да го вземе.
— Но не го направи. — Все още избягваше да го гледа. — А винаги съм смятала, че са важни постъпките, а не разсъжденията. Страхът присъства неизменно.
— Нима?
— Освен ако не си глупак. — Изправи се на крака, като продължаваше да не го поглежда. — Трябва да се връщам при Монти. Вероятно те боли твърде много, за да заспиш, но можеш да опиташ.
— Очаквам обаждане от Гейлън. Ако наистина заспя, ще се погрижиш ли да се събудя, за да го чуя?
— Толкова ли е важно? Трябва да си починеш.
— Ще ме събудиш ли?
Тя повдигна рамене.
— Разбира се. Защо не? Нали ще си платиш за това.
— Как е Басет?
— Добре. Изпохапан е от комари и има нервен пристъп. Иска да се обади на жена си.
Лоугън поклати глава.
— Не сега. Кажи му да не се притеснява. Не сме й съобщили, че е изчезнал.
— Но защо не може да й се обади?
— Възможно е да причини проблеми. Може да се наложи да не се прибира вкъщи все още.
— Не зависи ли това от него? Преживя доста неприятности. Бих те заплюла в лицето, ако се опиташ да ме спреш да се върна в ранчото.
— Нима?
— И още как! Защо да не си ида у дома?
Той не отговори.
— Притесняваш се заради Руджак — изрече бавно Сара.
— Възможно е да е още жив, а смяташе, че Басет е достатъчно ценен, за да го вземе за заложник. Може да се наложи да му намеря сигурно убежище за известно време.
— Ами ако не се съгласи? Нервите му вече са опънати, а това би било равносилно на нов затвор.
— Може и да не е необходимо. Надявам се да не е.
— Изборът трябва да е на Басет, а не твой.
— Стана мой, когато Руджак разруши изследователския център. Всичко, което прави, е насочено право срещу мен. Аз съм единственият, който може да го отклони.
— Говориш сякаш е някакво съревнование.
— Не е съревнование. Война е, а Руджак е упорит като булдог.
— Недей да злословиш за което и да е куче, като го сравняваш с един убиец. Той се опита да застреля Монти.
Лоугън се усмихна.
— Чудя се какво трябва да притежава едно човешко същество, за да те накара да го обичаш толкова, колкото кучето.
— Безрезервна преданост, смелост, чувство за хумор, другарство, интелигентност и готовност да пожертва живота си за мен.
Той подсвирна тихо.
— Много си взискателна!
— Ти ме попита. Пълното себеотдаване е почти невъзможно между двама души. Затова харесвам кучетата повече, отколкото мнозинството от хората. — Изправи се. — Много по-безопасно е.
— Такива ли са наблюденията ти?
— А твоите? — Усещаше погледа му с гърба си, докато се отдалечаваше от него. Бе ранен и го болеше и въпреки това се опитваше да дърпа конците на Басет. Каква изненада! Сигурно трябваше да легне в ковчега, за да се откаже да упражнява контрол.
Може би не беше справедлива, мислеше си тя, докато сядаше до Монти. Чувствата й бяха разпокъсани и бе капнала от умора. Искаше единствено да се прибере и да си почине.
Хвърли поглед към Басет, който в съня си се бе свил на седалката от другата страна на пътеката. Заслужаваше да се върне при жена си и детето. Не биваше изобщо да бъде въвличан в какъвто и да е проект с толкова опасен човек като Лоугън.
Какви си ги мислеше? Та тя не го бе възприемала като опасен до последните няколко дни. На пръв поглед бе влиятелен и изключително уважаван бизнесмен. Басет вероятно се бе сметнал за късметлия да се причисли към орбитата на звезда от величината на Лоугън. Е, не и Сара. Беше си свършила работата и бе приключила с него.
Монти издаде дълбок гърлен звук и тя бързо се наведе да го погали.
— Зная, че боли. Скоро ще мине. Отиваме си вкъщи.
