извадят куршума.
— В къщата вместо в болница?
— В болниците задават въпроси.
— Лекарите са задължени от закона да докладват за огнестрелни рани.
— Но често могат да бъдат убедени да се забавят или дори да забравят да докладват.
— С пари?
— Или влияние. Или дори с щедро дарение. Нагледали са се на толкова страдание, че понякога пренебрегват закона пред дарение, което би помогнало да се спасят хиляди.
— И да си рискуват разрешителното.
— Изборът е техен, Сара. — Затвори очи. — А сега си върви и остави мен и Монти да поспим. Уморих се да се отбранявам.
— След минутка. — Лоугън чу звука от наливане на вода, отвори очи и видя Сара да оставя гарафата. Подаде му още две таблетки „Тайленол“. — Вземи ги. Не искам да не можеш да си намериш място и да обезпокоиш…
— … Монти — довърши той вместо нея. Преглътна хапчетата и отново затвори очи. — Ще се опитам да не се мятам и да не притеснявам кучето ти.
— На Монти няма да му е неприятно. Изпитва инстинктивна нужда да успокоява. — Подпъхна одеялото около него с нежност, която опровергаваше резкостта на тона й. — Но мен ме е грижа за него. Заспивай.
Вече бе полузаспал, когато я чу да се отдалечава от него. Не само Монти изпитваше инстинктивна нужда да успокоява. Въпреки негодуванието й срещу него, на Сара й бе невъзможно да не се опита да облекчи болката му и също толкова невъзможно да признае това размекване.
Наистина забележителна жена…
— Вкарайте го в дневната. Вече е подготвена като операционна. — Закръглена четиридесетинагодишна жена в раиран костюм стоеше пред къщата и ги чакаше, когато вратите на линейката се отвориха и Лоугън бе вдигнат. — Как си, Джон?
— Добре.
— Не ми изглеждаш добре. Пребледнял си като надгробна плоча. Това беше невероятно глупаво от твоя страна. — Отиде до носилката. — И ми навлече огромен куп неприятности. Знаеш ли колко е трудно да се уреди подобно нещо, и то тайно?
— Съжалявам. — Хвърли поглед през рамо към Сара. — Това е асистентката ми, Маргарет Уилсън. Обръщай се към нея за всичко, от което се нуждаеш. Ще се оправя. Престани да се тревожиш за мен.
За нейна изненада, той й протегна ръка. Приближи се до носилката и я стисна. Хватката му се стегна и той вдигна очи към нея.
— Остани, Сара!
— Никъде няма да ходя за момента.
— Ще го считам за обещание. — Погледна към асистентката си. — Погрижи се за нея, Маргарет. Има нужда от…
— Млъкни! — каза Маргарет. — Ще се погрижа за всичко. Само позволи на доктор Даудън да се заеме с тази глупост, която си си навлякъл, преди да загубиш крака си.
Лоугън пусна ръката на Сара.
— Да, госпожо.
Маргарет се обърна към нея, докато го внасяха в дневната.
— Ще го оперират веднага. Много ли е зле?
— Куршумът не е строшил костта, но е разкъсал някакъв мускул. Все пак винаги съществува опасността от инфекция. По-добре да иде в болница.
Маргарет поклати глава.
— Няма да се съгласи. Къде е кучето ви? Чух, че и то било простреляно.
— Още е в линейката. Добре е. Само малко го боли. Не искаше да напусне Лоугън, откакто го раниха, затова дойдохме до тук с него. Басет пристига с пилота и охранителя, когото бяхте уредили да посрещне самолета. — Тя се обърна, вдигна Монти и го отнесе в къщата. — Ще останем, докато приключи операцията.
Маргарет повдигна вежди.
— Защото кучето се безпокои?
— Не съм толкова коравосърдечна, че да не мога да изпитам съчувствие към нечия болка. Дори и към Лоугън. — Пренесе ритрийвъра през кухнята. — Ще му намерите ли купичка? Трябва да му дам вода.
— Седнете. Аз ще го направя. — Маргарет отиде до един шкаф, извади купичка и я напълни с вода.
Сара я взе и я побутна към Монти. Когато той започна да пие, тя се изправи и запита:
— Този Даудън добър лекар ли е?
Маргарет кимна.
— Не ме познавате, иначе щях да се обидя, щом допускате, че бих оставила Джон в ръцете на някой шарлатанин. — Сведе очи към кучето. — Ами той? Нужен ли му е ветеринар?
Сара поклати глава.
— Свикнала съм да се грижа за него, освен ако не е нещо сериозно. Добре е. Може да ходи, но плешката го боли. Искам да си почине. След ден-два ще се чувства отново нормално.
— Значи ще го разнасяте насам-натам като бебе? — засмя се жената. — При това трийсеткилограмово бебе.
— Няма проблем. Силна съм. В моята професия това е задължително.
— Зная. Аз ви проучих. — Тя седна срещу Сара. — Имате пълното право да сте ми ядосана, но все пак ще ви кажа, че се възхищавам на стореното от вас и Монти.
— Защо да съм ви ядосана? Нали Лоугън дърпа конците.
— Много справедливо. — Погледът на Маргарет се взря в лицето й. — Но не сте толкова ядосана и на него, колкото очаквах. Защо?
Защото бе сдържал думата си. Защото, макар да не одобряваше методите му, не можеше да вини мотивите му. Защото го бе опознала в онази джунгла — силата и решителността му, дори частица от миналото му. Трудно бе да мразиш някого, след като го опознаеш, освен ако не е пълен негодник.
— Това приключи. — Изправи се. — Гневът е загуба на време и енергия. Ще наглеждате ли Монти? Искам да изляза да посрещна Басет. Много му е трудно. Мислеше, че си отива вкъщи.
— Разбира се. — Маргарет посегна и погали животното. — Обичам кучета, а той е много сладък.
Басет пристигна на входната врата пет минути по-късно.
Усмихна се облекчено, щом видя Сара да върви към него.
— Как се радвам да видя едно приятелско лице! Когато минавах през онези електрически порти, имах чувството, че съм в „Алкатраз“3.
— И аз също, при първото ми идване тук. Но тогава имаше само двама пазачи, а не четиримата, които видях сега, минавайки през портите.
— Били сте тук и преди?
— Преди няколко месеца.
Той кимна.
— Трябваше да се досетя, че с Лоугън сте стари приятели. Близостта ви е доста явна.
Близост? Сара бе разтърсена от изненада.
— Защо смятате така?
— Както казах, съвсем очевидно е, като ви гледа човек заедно. Спасихте му живота и бдяхте зорко над него по време на пътуването, макар да видях, че се опитвате да си придавате небрежност. Лоугън не е човек, който да обича го глезят, нали?
— Не зная; Не го глезя.
Басет вдигна ръце.
