— Посегна и погали немската овчарка по главата. — Не разбира, че пенсионирането след години служба е награда, а не наказание. — Погледна Монти. — Зная, че той е далече от тази възраст, но и за него ще е тежко. Може би повече, отколкото на всяко друго куче в групата. Трябва да помислиш за това. Ще ти е нужно време да обучиш друго куче.
Сара не искаше да мисли за това. Не можеше да си представи да работи с друго куче след всичките тези години и я болеше при мисълта, че Монти ще остарее.
— Имам много време да го обмисля. — Изправи се.
— Лоугън изглежда малко уморен. Смятам да ида и да проверя дали не се нуждае от нещо.
Сузи кимна.
— Добра идея. — Извади книга с меки корици от чантата си. — Ще видя дали не мога да се приспя, като почета. Полетът ще е дълъг и с удоволствие бих го прекарала в сън.
— Аз също. — Докато вървеше по пътеката, прекрачвайки кучета и ръчен багаж на път към Лоугън, Сара чувстваше как умората обхваща всяко мускулче в тялото й. Нямаше търпение да се свие и да заспи като останалите членове на екипа. Всъщност нищо не я спираше. Лоугън не се нуждаеше от нея, можеше сам да се грижи за себе си.
Ако проявяваше разум. Но ако имаше такъв, щеше да си полегне на една от седалките, когато самолетът напусна Тусон преди час. Вместо това продължаваше да разговаря с Бойд, да го изслушва внимателно и с всяка минута да изглежда все по-изнурен и изтощен.
Мъже!
Бойд вдигна поглед и се усмихна, когато тя спря до тях.
— Хей, Сара! Много хубав самолет, а? Помниш ли товарния, с който летяхме до Барат?
— Как бих могла да го забравя? — Взря се право в Лоугън. — Приличаш на зомби. Лягай си.
— След няколко минути. Бойд тъкмо ми разправяше за спасителната операция в Никарагуа.
— Може да ти разкаже, като се събудиш. — Обърна се към колегата си. — Изритвам те от тук. Трябва да си вдигне крака. Може би не ти е казал, но вчера го оперираха.
— Не, по дяволите. — Бойд се изправи. — Махам се. До скоро, Лоугън.
Лоугън кимна и го проследи с поглед, докато вървеше по пътеката и седна до Сузи.
— Добре ли го познаваш?
— От години.
— Така си и мислех. Човек си позволява грубости само със стари приятели.
— Щеше да си по-добре, ако самият ти бе груб с него. Той е чудесен човек, но много говори, когато не тече издирване.
— Хареса ми. — Усмихна се. — И съм напълно способен да бъда толкова груб, колкото и ти, Сара, но Бойд ме заинтригува. Въвеждаше ме в работата ти.
— И?
— Беше като надзъртане в ада. Интересно за слушане, но не бих желал да живея така.
— Не на теб, а на мен се налага да живея така.
— Освен ако…
— Млъкни. Смъртно уморена съм и последното, което ми се искаше, е да прекъсна разговорите ти с приятелите ми, защото си твърде голям мъжага, за да признаеш, че те боли. А сега ще легнеш ли, за да мога да си почина?
— Разбира се. — Изправи се на крака с усилие и зачака, опрял ръка на облегалката. — Ако ми дадеш минутка да преодолея изтръпването. Схванах се.
Вероятно просто не искаше да признае, че в настоящото му състояние дългото ходене по пътеката го плаши.
— Искаш ли да ти помогна?
Той се намръщи.
— Няма да ме оставиш на мира, а?
— Глупаво е да проявяваш гордост, когато те боли.
— Не може да се каже, че употребяваш превзет език. Две минути. Ако не съм добре тогава, ще ти позволя да ме грабнеш в пожарникарска хватка и да ме отнесеш до кушетката. Кажи ми защо мразиш свлачищата толкова много.
— Нали ти казах, това е издирване на загиналите. При земетресение имаш повече шансове да намериш въздушни камери. Когато планина кал се срине върху теб, просто се задушаваш.
— Като при лавина?
Сара поклати глава.
— При снега е по-лесно, защото той има пореста структура и миризмата преминава през него. При калта е различно, тя остава запечатана отдолу. Почти невъзможно е за едно куче да улови конуса. А и то си мисли, че е възможно да върви върху калта, което води до неприятности. Може да затъне, да бъде отнесено или затрупано, а понякога не можеш да стигнеш до него, за да му помогнеш. Трябва да го наблюдаваш непрестанно. Не можеш да търсиш сам, защото ти трябва човек като наблюдател, в случай че възникнат проблеми. А това става често. Елементарно напълване на ботуша ти с кал може да се окаже смъртна присъда. Спасителят трябва да следи гумените ботуши да са на мястото си и да са водонепроницаеми отгоре. Освен това в Тайван още вали, та преди дъждът да е престанал, не можем да търсим, защото калта може да се раздвижи всеки момент. Така че седиш и чакаш, докато роднините на жертвите те зяпат и псуват. Стигат ли ти толкова проблеми?
— Мамка му!
— Точно така. Сигурен ли си, не искаш да останеш на борда на самолета, вместо да дойдеш в селото?
— Да. — Погледът му пробяга по пътниците. — Приятни хора, но трябва да са луди колкото теб, за да пожелаят да минат през това. Боя се, че бях малко разсеян, когато ме представяше. Разкажи ми за тях.
Погледът й последва неговия.
— Мъжът около петдесетте с черния лабрадор е Ханс Книпер, ветеринарен лекар и дресьор на кучета. Дребничкият младеж, който спи до прозореца, е Джордж Лиънърд. Работи в един супермаркет в Тусон и обучава кучета през уикендите. Запозна се с Бойд Медфорд, водач на екипа ни. Май че него познавам най- добре. Беше член на кучешкото подразделение на ATF, преди да вземе заем и да си купи ранчо. Тео Рандъл е русият мъж с черно-кафявата немска овчарка. Счетоводител е в луксозен хотел. Сузи е домакиня, майка е на две деца и има четири немски овчарки.
— Няма много общи неща между вас.
— Освен любовта към кучетата и готовността да ги обучаваме, за да помагат. Тази връзка е достатъчна.
— Монти е единственият златен ритрийвър. Три немски овчарки, два лабрадора и Монти. По-подходящи ли са някои породи за този вид работа?
— Всеки член на екипа си има мнение. Мисля, че единствените важни качества са интелигентност, инстинктът за търсене и добро обоняние. Готов ли си вече да тръгваме?
— Бавно. — Внимателно пое по пътеката. — Много бавно. Лека нощ, Сара.
Тя го наблюдаваше как върви несигурно и спира за миг, за да заобиколи Донеган, кучето на Сузи. Тя вдигна поглед от книгата си и Лоугън размени няколко думи с нея.
„Лягай, идиот такъв. Не е нужно да очароваш всеки на проклетия самолет“.
Подмина Сузи и седна на кушетката. Извади шишенце с таблетки от джоба си и погълна няколко с чаша вода. Болкоуспокояващи? Ако бяха такива, трябваше да ги е взел по-рано. В този момент, когато не съзнаваше, че го гледат, изражението му бе напрегнато… и измъчено. Напрежението можеше да разбере, но измъчеността? Какви дяволи се въртяха в главата му?
Монти се изправи, отиде сковано до кушетката му и се пльосна пред нея. Винаги усещаше болестта и болката, което беше само още един сигнал, че Лоугън няма работа на това пътуване.
И Сара също нямаше да е на мястото си при тази мисия, ако не спреше да се тревожи за един мъж, който бе твърде упорит, за да се тревожи сам за себе си и да си почине. Седна на седалката, която Лоугън бе освободил, и я отпусна назад, докато стана почти хоризонтална.
„Спи! Не мисли за него.
