— При някои древни цивилизации не е било необичайно слугите и съпругите да бъдат пренасяни в жертва с господаря си. Руджак не прави разлика. А дори и да я правеше, не би я зачел.
— Мамка му!
— Не очаквах Кай Чи. Никога не съм и помислял, че ще се случи там. Не искам да допусна още една подобна грешка.
— Не ставай глупав. Как би могъл да знаеш?
— Отсега нататък ще трябва да зная. Напомни ми, че има още осем артефакта за такива дарове.
— Ще ги използва в твоите предприятия?
— Може би. — Направи пауза. — А спомена и Сара.
— Ще й кажеш ли за свличането на кал?
— И да я накарам да ме мрази повече, отколкото понастоящем?
— Не ти си причинил това свличане.
— Продължавай да ми го повтаряш. Нужно ми е да го чувам. Обади ми се, ако забележиш нещо, макар да буди съвсем леко подозрение. — Лоугън затвори.
Отпусна се отново по гръб върху походното легло. Трябваше да се опита да си почине пряко съзнанието, че ще е невъзможно.
Точно това правеше. Лежеше и си мислеше за този саркофаг от кал на метри разстояние. Изпитваше ли чувство на вина? Да, по дяволите! Ако бе поръчал да убият Руджак, докато беше в затвора, никога нямаше да се освободи, за да предизвика тази касапница. Така че — да, вината бе отчасти негова и сякаш цялата планина от кал го бе затиснала.
А също и онова сиропиталище.
Посещаваше го много пъти през годините и монахините винаги караха децата да му попеят.
Затвори очи.
Почти чуваше пеенето им…
Кал.
Дъждовни струи.
Смърт.
Колко време бе минало?
Два дни? Три?
Нямаше значение.
Трябваше да продължи.
Монти бе уловил конуса. Може би този щеше да е жив.
Имаше малка вероятност. Бяха открили само шестима оцелели. Останалите бяха мъртви.
Това не означаваше, че този няма да е жив. Не трябваше да губят надежда. Иначе онези, които чакаха, може и никога да не бъдеха намерени.
Тръгна със залитане след кучето по импровизирания мост над калта.
Мъжът не беше жив. Поройният дъжд го бе освободил от ковчега на калта, но не навреме. Устата му бе широко отворена в безмълвен вик.
Монти скимтеше. „Стига! Отведи го долу. Отдалечи го от тази смърт“.
— Хайде, момче! — Постави колче в калта до тялото и го маркира с оранжева лента, после заслиза. Долу виждаше Лоугън, с лопата в ръце, който я гледаше. Беше покрит с кал като останалите спасители, опитващи се да изровят развалините на селото. Не биваше да е там. През изминалите няколко дни го бе виждала съвсем за малко, докато той ходеше из лагера, помагаше в медицинската палатка, на спасителите с кучетата, освен това копаеше с часове. Изглеждаше изпълнен с енергия, но Сара смътно усещаше нарастващото му изтощение, измъчеността на лицето му и влошаващото се куцане.
Вече не гледаше към нея. Беше се привел и копаеше калта. Но вдигна очи, когато двамата с Монти минаха край него.
— Бойд казва, че довечера ще се изтеглим — съобщи й той. — Екипът не е открил оцелял от дванадесет часа.
— Пътят отворен ли е?
— Армията е построила мост над свлачището. Получихме доставка от храна и одеяла, докато беше горе на издирване. До няколко часа ще пристигнат доброволчески групи. Не че ще е от някаква полза. — Лопатата му се заби яростно в калта. — Нищо не е от полза. Колкото и да се старая, безполезно е. Тази безнадеждност ме съсипва. Защо не можем да открием никого? Господи, ще се радвам да се махнем оттук.
Както и тя. Издирването бе по-сърцераздирателно от обичайното. Дъждът преставаше и рукваше отново в безкраен кръговрат и им пречеше да изведат кучетата, а след пристигането им последваха още две свличания.
— Трябва да се кача и да опитам още веднъж. Може и да има някой оцелял там.
— Няма да споря. — Не я поглеждаше. — Но поне си почини първо. Зная, че не мога да те убедя да се успокоиш, но Монти, изглежда, има тази способност. Как е раната му?
— Почти напълно е зараснала. Мислиш ли, че бих му позволила да работи, ако не е добре?
Без да изчака отговор, тя се отдалечи от него в посока на палатката, споделяна от екипа спасители. Лоугън не можеше да й разправя да се отпусне, след като залиташе наоколо с този ранен крак.
Само Ханс Книпер спеше на походното си легло със своя лабрадор, когато влезе. Не си направи труда да пази тишина, докато поеше и хранеше Монти. Нямаше опасност да го събуди. Всички работеха практически без да мигнат и когато им се отдадеше случай да си починат, заспиваха като в несвяст.
Отми достатъчно кал от кучето, за да му осигури поне малко комфорт, и накрая изтри собственото си лице. Нямаше смисъл от повече, след като щяха да се върнат в калта след няколко часа. Легна и се сгуши до Монти. Отново бе заваляло. Чуваше капките по брезента на палатката. Господи, как й се искаше да спре!
— Сара!
Лоугън. Събуди се моментално.
Той бе коленичил до нея. Кимна към азиатката, застанала на входа на палатката.
— Това е Минг На. Искаше да помоля някого от вас да намери детенцето й.
На Сара й призля, като видя отчаяното изражение на жената.
— Каза ли й колко упорито се опитвахме?
— Твърди, че сме търсили на погрешните места. Синът й не е бил в селото. Слизали по склона, след като ходили при баба й и дядо и. Пороят отнесъл детето и го повлякъл надолу към потока, който тече край селото.
— На колко години е малкият?
— На две.
— Шансовете да оцелее при порой са практически никакви.
— Каза, че е оцелял. Видяла как водата го изхвърлила на брега и той изпълзял. Опитала се да изтича след него, но калта започнала да се свлича и не могла да го достигне. Чула го да плаче.
— Изминали са четири дни — прошепна Сара. — Ако е оцелял тогава, кой може да гарантира, че не е загинал при този дъжд? Хващаш се за сламката.
— Да, дявол да го вземе, искам това дете да е живо. — Устните му се изкривиха. — Искам чудо. След тези няколко дни това ми е необходимо.
Четеше го по лицето му. И тя се нуждаеше от чудо. Човек не знае кога ще го намери, затова все търси.
— Ще ида да погледна. — Изправи се на колене и сложи нашийника на Монти. — Попитай я дали ще ме заведе до мястото, където го е чула да плаче.
Лоугън се обърна към жената и заговори на бърз тайвански език. Тя кимна и отговори. Той се извърна
