— Не знаят със сигурност. Станало е посреднощ. — Посочи към едно място близо до върха на планината. — Някъде там.
— Искам да отида горе.
— Военните не пускат никого там. Калта все още се движи и дъждът…
— Тогава ме заведи по обиколен път. — Тръгна отривисто към склона. — Искам да отида там.
Скалите под краката им бяха хлъзгави, докато се приближаваха към върха.
Смърт.
Паметник на смъртта.
Нямаше съвпадение. Не можеше да е съвпадение.
— Какво търсите? — попита Чанг.
— Не зная.
Щеше да бъде на заслонено място. Той би искал Лоугън да го намери.
Лъчът на фенерчето му пробяга по околните скали.
Нищо.
— Трябва да слизаме — напомни Чанг. — На военните не би им харесало, ако знаеха…
— Ти върви. — Лоугън се покатери по скалите и размаха напред-назад фенерчето. Скарабеят беше малък…
Малка беше и синьо-бялата кутийка, блеснала в светлината на лъча.
Кутийката на Чен Ли. Беше я виждал да я държи стотици пъти, а пръстите й проследяваха цветята от лапис лазули по капачето.
Падна на колене до нея.
Искаше да изкрещи. Искаше да заблъска с юмруци по камъните.
Но можеше само да се взира в прекрасната, обсипана с камъни кутийка, проблясваща в лъча на фенерчето.
Петстотин души.
Погребани живи.
Руджак му се обади шест часа по-късно.
— Още ли вали в Кай Чи?
— Да.
— Видях в новинарския бюлетин, че си на спасителна мисия. Дъждът не ти попречи да намериш кутийката на Чен Ли, нали?
— Не.
— Защото знаеше, че ще е там. Умен мъж си, Лоугън. Най-после разбра какво правех със съкровищата на Чен Ли, нали?
— Погребални дарове.
— Звучиш ми малко скован. Да не те събудих?
— Не.
— Така си и мислех. Сигурно си лежеше буден и се взираше в тъмнината. Нали така правят хората с угризения?
— Би трябвало да знаеш. Ти извърши това.
— Не чувствам вина. Не ми е в природата. Но ти си размишлявал и бих се обзаложил, че си разбрал защо ударих Санто Камаро и Кай Чи.
— Гробът й.
— Много се ядосах, когато видях гроба й. Чен Ли беше кралица, а ти си я погребал като просякиня. Кончината на една кралица трябва да бъде отбелязана с помпозността на тромпети и звънтенето на чинели.
— Значи й поднесе в дар Санто Камаро и Кай Чи.
— Бих те преследвал и без друго, но стоях до гроба й и ме осени мисълта как трябва да бъде извършено. Беше ми толкова кристално ясно. Санто Камаро бе чудесно като за начало, но Кай Чи е нещо специално. Чен Ли беше родена там и прекарвахме всяко лято в игри по онези склонове.
— След като тя почина и спечелих малко пари, основах сиропиталище в нейна чест тук. Знаеше ли за него?
— Разбира се. Мислиш ли, че има някакво значение?
— Предполагам, че не.
— И си спомних, че ти и Чен Ли прекарахте медения си месец там — продължи Руджак. — Още една причина това място да си иде с нея.
— Свърши ли? Бих сметнал, че петстотин души са достатъчно дори и за теб.
— Разбира се, че не е свършило. Тя беше кралица, а една кралица трябва да получи дължимото й се.
— Би те намразила за това.
— Никога не би могла да ме мрази. Ти се опита да я накараш, но още когато я срещна, тя вече беше моя.
— Никога не съм опитвал да й внуша омраза към теб. Всъщност те харесвах, докато не открих какъв кучи син си.
— Държеше я настрана от мен.
— Тя умираше. Не бих допуснал да я нараниш. А и Чен Ли не се възпротиви. По онова време бе разбрала какво искаш от нея от самото начало. Не желаеше да те вижда.
— Лъжеш. Ти беше… — Пое си дълбоко дъх и когато заговори, ядът в гласа му бе изчезнал. — Няма да ти позволя да ме разстройваш. Аз ще спечеля, Лоугън. Изиграх те, нали? Никога не си очаквал Кай Чи. Мислеше си, че съм в Колумбия, когато ти се обадих. Нагласих таймера точно след като разговарях с теб.
— Прав си, не очаквах дори ти да си толкова гаден. Но няма да ме изиграеш отново.
— Не бъди толкова сигурен. Намирам за интересно, че си довел Сара Патрик с теб в Кай Чи.
—
— Тогава е двойно по-интересно. Пътищата ви май се пресичат, а? Между другото, знаеш ли, че все още имам осем от артефактите на Чен Ли? — Руджак затвори.
Лоугън искаше да легне отново и да изолира света от себе си, но трябваше да се обади на Гейлън. Трябваше да го уведоми, за да се опита да защити…
Да защити какво? Кого? Къде щеше да нанесе следващия си удар Руджак?
— Чудех се кога ще ми се обадиш. — Гласът на приятеля му бе несвойствено сериозен, когато вдигна телефона. — Не ми каза, че заминаваш за Кай Чи.
— Не исках да е истина. Исках да е Божие дело, а не на Руджак. Но знаех, че не е вероятно.
— Бил е Руджак?
— Да, ходих на оглед и открих още един от артефактите на Чен Ли и няколко взривни капсули на мястото, където е започнало свличането. Господи, надявах се да не ги намеря! Но когато зърнах планината от кал, вече знаех. Не можеше да е съвпадение. Всичко се връзваше. Погребални дарове.
— Погребални дарове?
— Фараоните са били погребвани със съкровищата, които са ценили приживе. Чен Ли обичаше колекцията си. Щом не е могла да бъде заровена с нея, защо да не я използва в чест на кончината й?
— Това догадки ли са?
— Бяха, докато Руджак не ми се обади току-що и го потвърди. Има някаква извратена идея, че тези убийства са в памет на Чен Ли.
— Значи е убил четирима в Санто Камаро и повече от петстотин души там?
