— Извинете. Сгреших ли?
— Да. С Лоугън не сме стари приятели. Не му спасих живота. Просто му помогнах да се качи в онзи хеликоптер, за да може да потеглим. Освен това работих за една негова приятелка, а сега и за него. Дотук се простира „близостта“ ни. — Обърна се и тръгна към стълбите. — Вероятно сте уморен. Ще ви заведа до стаята.
— Разстроена сте. Не исках…
— Не съм. — Вярно беше. Не бе разстроена заради Басет. Не бе негова вината, че е изтълкувал погрешно ситуацията. Загрижеността й към Лоугън бе съвсем естествена. Би изпитвала същото към всеки наранен и безпомощен. По инстинкт и по професионална подготовка тя бе човек, който се опитва да спасява другите.
Щом бе напълно естествено, тогава защо оправдаваше реакцията си?
Защото в момента бе уморена и уязвима. Нямаше друга причина. Щеше да се оправи след малко почивка.
— Стаята е хубава. С изглед към градината. — Отвори вратата в горния край на стълбите. — Телефонът е на нощното шкафче. Предполагам, че Лоугън ви е позволил поне да се обадите на жена си.
— Да. Но ме помоли да не й казвам, че съм напуснал Санто Камаро.
— Помолил?
— Е, настоя силно. — Хвърли поглед към нея. — Но не ме разбирайте погрешно. Дойдох доброволно. Предложи да ми оборудва лаборатория тук, за да мога да продължа с работата си.
Може и да си мислеше, че изборът му е доброволен, но Лоугън обикновено получаваше каквото желае.
— Мислех, че искате да си отидете у дома.
— Той ми изтъкна, че не бих направил компромис със сигурността на семейството си. Поставил им е охрана, но в момента просто ще бъда заплаха за тях. — Влезе в стаята и се огледа. — Самостоятелна баня. Хубаво е. Много по-добре от квартирите в Санто Камаро. Касълтън се постара, но повече се концентрираше върху лабораторното оборудване, отколкото върху дребния лукс. За времето, което прекарах там, трябваше да сменят проклетия бойлер четири пъти.
— Тогава защо останахте?
— Това беше мечтата ми — отвърна просто той. — Човек не се отказва от мечтата си заради студените душове.
— Каква мечта?
Той се намръщи.
— Не целях да възбуждам любопитството ви. Съжалявам, много сте мила, но не мога да разговарям за работата си. Договорът ми ме задължава.
— А задължава ли ви да рискувате живота си?
— Не, но всички знаехме, че може да има такива последици. Беше в реда на нещата.
— Какво… — Защо задаваше въпроси, когато вече й бе казал, че не може да обсъжда работата си? И без това не я интересуваше. Време бе да се дистанцира от Лоугън и от всички заобикалящи го. — Маргарет Уилсън е долу в кухнята и се обзалагам, че я е напълнила с провизии. Познавате ли я?
— Не, контактувах с Касълтън, но съм чувал за нея. Жилава, старателна и адски властна. — Засмя се. — Тя е нещо като легенда в империята на Лоугън. Но и друго не може да се очаква. Самият той е легенда.
— Е, в момента на едната легенда й вадят куршум от крака. Може би ще е добре да ви прегледат, когато свършат.
— Добре съм. Искам само да говоря с жена си и сина си.
— Тогава ще ви оставя да го направите.
— Благодаря ви. — Вече бе тръгнал към телефона, когато тя затваряше вратата.
Върна се в кухнята, където Маргарет я осведоми за състоянието на Лоугън.
— Лекарят току-що се показа. Операцията е приключила и Лоугън е добре. Упоен е, но ще се събуди след няколко часа.
Обля я вълна на облекчение. Знаеше, че раната му не с фатална, но операциите винаги бяха сериозно нещо.
— Добре. — Отпусна се на стола. — Няма ли признаци на инфекция?
— Леки. Дават му огромни дози антибиотици, за да се преборят с нея. Лекарят не бе доволен, че куршумът е престоял в тялото всичките тези часове.
— Беше по-безопасно да го върнем в Щатите.
— Не искам да кажа, че сте постъпили неправилно. Винаги има плюсове и минуси. — Маргарет се изправи. — Какво ще кажете за един обяд? Имам доста консерви. Супа? Яхния?
Сара поклати глава.
— Време е с Монти да се прибираме вкъщи. Ще уредите ли някой да ни закара до ранчото?
— Веднага ли? — Маргарет се намръщи. — Защо бързате толкова?
— Искам да си ида у дома.
— Обещахте му да останете.
Беше се съгласила, защото моментната уязвимост и нужда на Лоугън я бяха сварили неподготвена. Но той не бе нито уязвим, нито нуждаещ се. Бе обграден от хора, които биха се погрижили за него и биха го пазили. Със сигурност не се нуждаеше от нея.
— Останах. Вече е извън опасност.
— На Джон няма да му хареса. Поръча ми да се грижа за вас. Как бих могла да го правя, когато сте на мили разстояние?
— Нямам нужда от ничии грижи. Мога да се справя и сама. — Наведе се и погали Монти по главата. — Кучето е ранено и има нужда от позната обстановка.
— На Джон няма да му хареса — повтори Маргарет.
— Ще ми намерите ли кола, или да си я потърся сама?
— Ще ви намеря — въздъхна жената. — Но усложнявате работата ми.
— Мисля, че ще го понесете. Не ми изглеждате много уплашена от Лоугън.
— Отдавна сме заедно. Познанството обикновено отхвърля страха, но изпитвам достатъчно уважение към него.
Сара се вгледа в нея.
— И го харесвате.
— Да, дявол да го вземе. Упорит е, но винаги е бил справедлив с мен. И ако в живота около него възникват малко усложнения, поне не е скучен. — Отиде до телефона. — Ще се обадя на един от охраната и ще му кажа да докара кола до входа. Сигурна ли сте, че не искате да обядвате, преди да тръгнете?
— Да.
Изчака Маргарет да свърши с разговора. След няколко минути щеше да е на път към живота, който обичаше най-много — тишина, простота и спокойствие. Нека Лоугън оплита някой друг в обърканите си паяжини. Сара се прибираше у дома.
Шеста глава
Воят се носеше зловещо в спокойния нощен въздух.
Монти вдигна глава.
— Май нашият вълк е все още наоколо. — Сара коленичи, за да сипе витамини в храната му. — Надявах се да си е отишъл, докато се върнем.
— Може би. Тези мексикански сиви вълци срещат доста трудности, откакто са ги пуснали. Изяж си вечерята.
Монти побутна с нос купичката.
— Трябва да ядеш. Няма да оздравееш без храна, и не можеш да спасиш този вълк, като самият ти
