— Излезе.
— Срамота — промърмори монахът. Изглеждаше разочарован. — Ще се върне ли днес?
Хийоши си помисли, че в човека има нещо подозрително, поколеба се и реши, че ще е най-добре внимателно да подбира отговорите си.
— Ще се върне ли? — попита мъжът отново.
Хийоши рече:
— Обзалагам се, че си самурай. Ако не си нищо повече от монах, трябва наистина да си нов в занаята.
Стреснат, мъжът впери напрегнато очи в момчето. Накрая попита:
— Защо мислиш, че съм или самурай, или нов?
— Очевидно е — отвърна небрежно Хийоши. — Макар кожата ти да е загоряла, пръстите ти са бели от обратната страна, а ушите ти са доста чисти. А за това дали си самурай — седиш като войник с кръстосани крака на рогозката, като че все още носиш оръжие. Някой просяк или монах щеше да се приведе и да се прегърби напред. Просто е, нали?
— Хм… прав си — Мъжът се изправи от рогозката, без дори за миг да сваля очи от Хийоши. — Много остър поглед имаш. През много гранични стражи и постове във вражеска земя съм минавал и никой досега не се е залавял за мене.
— На този свят има колкото мъдреци, толкова и глупаци, не съм ли прав? Както и да е, какво искаш ти от господаря ми?
Мъжът сниши глас:
— Истината е, че идвам от Мино.
— Мино ли?
— Ако споменеш името Намба Найки, служител на Сайто Досан, господарят Короку ще разбере за какво става дума. Исках да го видя и да си тръгна бързо, без никой да разбере, но щом не е тук, няма какво да се прави. По-добре да ида през деня до селото и довечера да се върна обратно. Ако се върне, предай му насаме каквото ти казах.
Найки тръгна да се отдалечава. Хийоши обаче го повика обратно с думите:
— Излъгах.
— А?
— Че го няма. Казах така, понеже не знаех кой си. Той е на поляната за езда.
— А, значи все пак си е тук.
— Да. Ще те заведа при него.
— Доста си хитър, а?
— В един дом на воини е съвсем естествено човек да бъде предпазлив. Значи ли това, че хората от Мино намират това за толкова необичайно?
— Не, не го намираме! — отвърна Найки с раздразнение.
Като тръгнаха покрай рова, те пресякоха зеленчуковите лехи, поеха по пътеката, която вървеше зад гората и стигнаха до широката поляна за езда.
Земята бе суха и към небето се вдигаше прах. Хората на Хачисука се упражняваха усърдно. Те не се занимаваха само с езда. При една от обиколките се приближиха стреме до стреме и си заразменяха удари с криви дъски, сякаш участваха в действително сражение.
— Изчакай тук — заръча Хийоши на Найки.
Короку, свършил да наблюдава учението, избърса потта от челото си и отиде до малката къщичка за почивка да пийне нещо.
— Малко гореща вода, господине?
Хийоши отля гореща вода с черпака и я поразреди, за да стане по-хладка. Взе чашата и като коленичи, я постави пред походното столче на Короку. После се примъкна по-наблизо и прошепна:
— Тайно е дошъл вестоносец от Мино. Да го доведа ли тук? Или вие ще излезете при него?
— От Мино ли? — Короку на мига се изправи. — Води ме. Маймунке. Къде точно го остави?
— На другия край на гората.
Между рода Сайто от Мино и Хачисука нямаше официален договор, но с таен съюз те от много години бяха обвързани да си помагат взаимно в тежки моменти. В замяна Хачисука получаваха от Мино добро ежегодно възнаграждение.
Короку беше обграден от могъщи съседи — Ода от Овари, Токугава от Микава и Имагава от Суруга, но никога не беше приемал върховенството на нито един от тях. Дължеше независимостта си на бдителното око на повелителя на крепостта Инабаяма, Сайто Досан. Земите им бяха раздалечени една от друга и причината, по която Хачисука и Сайто бяха влезли в такъв съюз, не бе ясна.
Един от разказите гласеше, че Масатоши, предшественикът на Короку, бил спасил пред дома на рода Хачисука един заплашен от смърт човек. На вид онзи бил странстващ воин, обвързан със строгите правила на бойните изкуства. Масатоши го съжалил, взел го при себе си и му осигурил най-добрите лекарски грижи. След като мъжът се възстановил, Масатоши му дал дори малко пари за из път.
— Няма да забравя това — зарекъл са странникът. В деня на заминаването си обещал: — Щом се издигна, ще ви известя и ще се отплатя за добрината.
Името, което оставил, било Мацунами Сокуро.
Няколко години по-късно дошло писмо, подписано от господаря Сайто Досан. За тяхна изненада то било от мъжа, когото познавали като Сокуро. Съюзът беше стар и се предаваше от поколение на поколение. Ето защо, веднага щом научи, че тайното послание е от Сайто Досан, Короку се забърза да го посрещне.
Под сянката на гората двамата мъже си размениха поздрави, после се погледнаха в очите и всеки вдигна отворената си длан към гърдите, като при молитва.
— Аз съм Хачисука Короку.
— Аз съм Намба Найки от Инабаяма.
Като млад Досан беше изучавал будизма в храма Мьокакуджи. Опитът му оттам беше причина да въведе тайните будистки жестове и пароли, които знаеше от храмовете и манастирите, като условни знаци между хората си.
Веднъж вече приключили с условностите и установили самоличността си, двамата мъже се почувстваха по-свободно и започнаха разговор. Короку нареди на Хийоши да застане на пост и да не пуска съвършено никого, а сам той тръгна с Найки навътре в гората. За какво си говореха двамата и какви ли тайни документи би могъл Найки да донесе със себе си, разбира се, не засягаше Хийоши, а и той не искаше да разбере. Стоеше вярно на края на гората и пазеше. Когато трябваше да изпълни някоя заръка, го правеше — ако трябва да помете градината, я помиташе: ако трябва да стои на стража, стоеше. Каквато й да беше работата, вършеше я от край до край. За разлика от други хора, успяваше да намери удоволствие във всяка задача, която получаваше, но това не беше просто понеже се е родил беден. По-скоро гледаше на настоящата работа като на подготовка за нещо в бъдещето. Беше убеден, че това е начинът, по който един ден ще осъществи амбициите си.
„Какво трябва да направя, за да стана някой в този свят?“ Това бе въпросът, който често си задаваше. Някои имат знатен род и потекло, но не и той. Други имат пари и власт, но Хийоши не разполагаше и с тези две неща. „Е, как тогава да постигна щастието си?“ Въпросът го потискаше, понеже бе толкова нисичък и не по-здрав от първия срещнат. Няма ученост, с която да се хвали, а умствените му заложби са посредствени. Кое в крайна сметка го прави по-добър от останалите? Вярност — това е всичко, което може да предложи. Няма да е постоянен в някои неща, а в други — не: беше решен да бъде верен във всичко. Ще се придържа към тази вярност, понеже няма нищо друго, което да предложи.
Всичко или нищо! Ето докъде трябва да стигне. Ще довежда всяко дело до край, сякаш самите богове са му дали заръка. Дали ще мете градината, ще поднася обувките на господаря си или ще чисти конюшните, всякога ще влага всичко от себе си. Заради амбициите си той е решен сега да не бездейства. Да опитва да се откъсне от настоящето би било без полза за бъдещето.
Горските птички чуруликаха и писукаха над главата на Хийоши. Той обаче не забелязваше плодовете по дърветата, които птичките кълвяха. Когато Короку най-сетне се показа от гората, беше в отлично настроение. Очите му блестяха въодушевено. Лицето му пък, което, щом той чуеше за някакви трудности, винаги ставаше напрегнато, сега още бе покрито с руменината на възбуда от някаква важна вест.
