предложено от Хидейоши.
— Ако се съгласи на предложението ни, ние ще му простим, че вдигна оръжие за война.
Хидейоши сега се представяше за победител, но въпреки това искаше да постави условията за мира чрез устата на Нобуо.
Те бяха следните: Синът на Иеясу, Огимару, трябваше да бъде осиновен от Хидейоши, а тези на Кадзумаса — Кацучийо — и на Хонда — Сенчийо — да бъдат предадени за заложници.
Вън от това Хидейоши не настояваше за никакви други промени, освен преотстъпването на земите, които получи преди от Нобуо, разрушаването на укрепленията и спазването на досегашното положение на рода Токугава.
— В душата си пазя негодувание срещу господаря Иеясу, което няма да се разсее лесно, но заради вашата чест ще мога да го понеса. След като сте решили да поемете тази задача върху себе си, няма да е добре за вас да се обременявате с нея прекалено дълго. Защо веднага не пратите вестоносец в Окадзаки?
След тези указания Нобуо още на същия ден изпроводи двама от своите старши служители в крепостта при Иеясу.
Условията надали можеха да се нарекат тежки, но щом ги узна, дори Иеясу се видя принуден да впрегне цялото си търпение.
Макар за Огимару да се казваше, че ще бъде осиновен, всъщност той щеше да е просто заложник. Това да прати в Осака синовете на свои старши служители пък беше все едно да признае, че е претърпял поражение. Макар служителите му да се стреснаха от чутото, Иеясу се принуди да запази спокойствие, за да не наруши това в цяла Окадзаки.
— Приемам условията и ви моля да си погрижите за уреждането на договора — обърна се той към пратениците.
Двамата на няколко пъти пропътуваха от Кувана до Окадзаки и обратно. Накрая, на двадесет и първо число от единадесетия месец, Томита Томонобу и Цуда Нобукацу пристигнаха при Иеясу, за да подпишат мирния договор.
На дванадесетия ден от дванадесетия месец синът на Иеясу бе пратен в Осака. Тези на Кадзумаса и Хонда тръгнаха заедно с него. Войниците, които изпращаха тримата заложници, стояха подредени от двете страня на улицата и плачеха. Това бе окончателният завършек на сраженията при връх Комаки — онези сражения, които на времето разтърсиха цялата страна с последствията си.
На четиринадесети, към края на годината, Нобуо пристигна в Окадзаки и остана там до двадесет и първи. Иеясу не му каза и една неприятна дума. Десет дни той оказваше гостоприемство на този добродушен младеж, чието бъдеще бе толкова ясно и накрая го изпроводи обратно у дома.
Единадесетата година на Теншо наближи края си и хората я изпращаха със смесени чувства. Със сигурност всички имаха усещането, че светът около тях се е променил. От смъртта на Нобунага в десетата година на Теншо бяха минали само осемнадесет месеца. Изненадващото бе, че такива големи промени в страната настъпиха толкова скоро.
Хидейоши бързо се оказа наследник на високото положение, известността и призванието на Нобунага. Всъщност, неговият широк поглед върху нещата напълно съответстваше на времената и помогна в управлението и обществото да настъпят малки, но решаващи промени.
Като наблюдаваше сега какво става наоколо, дори Иеясу не можеше да не се упрекне, че е бил толкова глупав, та да се противопоставя на движението на историята. Добре знаеше, че хора, правили това, от край време са заплащали с живота си. В основата на неговия поглед върху света бе златното правило, че наблюдателят трябва да умее да различава нищожеството на човека от величието на вечния ход на времето и да не се изправя против онзи, който е успял да улови духа на това време. Така той започна да отстъпва доброволно пред своя досегашен противник.
Във всеки случай, човекът, който посрещна новата година на върха на славата си, бе тъкмо Хидейоши. Сега той караше четиридесет и девета година и само след още една, на петдесет, щеше да достигне пълния разцвет на своите сили.
Новогодишните гости бяха няколко пъти повече от предишния път. Облечени в най-хубавите си дрехи, те изпълниха крепостта Осака и донесоха със себе си полъха на наближаващата пролет.
Разбира се, Иеясу и малък брой местни господари, които му се подчиняваха, не дойдоха за празника. Освен това, още имаше хора, които недоволстваха срещу Хидейоши и като събираха тайни сведения, се готвеха трескаво за война. Те също не пожелаха да вържат своите коне пред портите на крепостта Осака.
Междувременно Хидейоши продължаваше да приветства посетител след посетител.
Щом годината навлезе във втория си месец, Нобуо пристигна на гости от Исе. Ако бе дошъл по Нова година заедно с всички останали местни господари, щеше да излезе, че прави на Хидейоши посещение за празника, а това би било под достойнството му. Или поне така си мислеше той самият.
Нямаше нищо по-лесно от това да се даде храна на Нобуовата гордост. Хидейоши му оказа искрено сърдечен прием и прояви същата почит, която показа и при Ядагавара, когато коленичи пред сина на Нобунага. Нобуо си помисли, че онова, което чу тогава, явно не е било лъжа. Узнал някакъв слух за Иеясу, той упрекна господаря на Микава в пресметливост, тъй като сметна, че това ще се хареса на Хидейоши. Този обаче просто кимна мълчаливо.
На втория ден от третия месец Нобуо се върна предоволен в Исе. През време на престоя си в Осака научи, че благодарение на застъпничеството на Хидейоши е бил удостоен с дворцово звание. Остана в Киото пет дни, за да приеме поздравления от многобройните посетители. Струваше му се, че слънцето изгрява едва ли не само благодарение на новия повелител на страната.
Всички подробности за посещенията на областни господари в Осака през време на Новата година и особено за държанието на Нобуо стигнаха и до Хамамацу. Иеясу обаче не можеше да направи нищо, освен да наблюдава отстрани как Хидейоши си играе с неговия доскорошен съюзник.
Епилог
Между есента и пролетта на новата година Хидейоши прати кораби на юг и конница на север. Решил бе да покори окончателно страната. През деветия месец се върна в Осака и се зае с ръководството на вътрешното управление и външните дела на Империята.
Понякога обръщаше поглед назад към планините, които бе изкатерил, за да стигне дотук. В такива случаи не можеше да не се поздрави за пътя, извървян през първата половина от живота. Идущата година щеше да навърши петдесет — времето, когато човек прави равносметка на миналото и започва по- внимателно да обмисля всяка следваща стъпка.
После, и той като всички останали хора, и дори в по-голяма степен от тях, не беше чужд на плътските страсти, затова нощем често размисляше за тези страсти, които също ръководеха живота му в миналото и понастоящем и се питаше накъде ли ще го отведе това за в бъдеще.
Като сравнеше този живот с изкачване на планина, имаше чувството, че вече гледа надолу към подножието, след като е стигнал почти до самия връх.
Върхът, вярват, е целта на самото изкачване. Но истинският смисъл — радостта от живота — не е горе, а в превратностите, които човек среща по пътя дотам. Той минава долини, отвесни скали, потоци, пропасти и хлъзгави места. Понякога, докато върви по някоя стръмнина, катерачът си мисли, че няма да може да продължи нататък и дори, че смъртта ще е по-добра от всичко друго. После обаче отново започва да се бори с трудностите пред себе си и когато най-сетне има време да се обърне и да погледне какво е извървял, разбира, че е изпитал истинската радост от живота по самия житейски път.
Колко скучно би било човешкото съществуване, лишено от многобройните криволичения и трудности! Колко скоро човек би се уморил да живее, ако само ходеше спокойно по някоя равна пътека. В крайна сметка битието на всеки от нас е съставено от дълга поредица тежести и изпитания и насладата от живота
