Обикновен човек (Драма в четири действия)

трябват нам. Не е работа да си учен, да си доктор и не знам що. А да можеш да направиш нещо, да спечелиш, че покрай тебе и бедни хора да намерят хляб. Туй разбирам човек!

Г-ЖА АНТОНИНА. Кажи, кажи какво видя.

ПАВЛИНА. Кажи, бай Рашко. Какви фабрики?

РАШКО. Първо, една мелница. Нея Борис я купил готова, „оказион“, тя работи. Голяма мелница — бучи, трещи, брашното тече ей тъй е — като чешма. Хубава мелница, що свят се трупа около нея. А сега Борис прави и друга фабрика — фабрика за амбалаж и за фурнир. Разбираш ли? Сега копаят основите, голяма работа…

Г-ЖА АНТОНИНА. Значи, две фабрики.

ПАВЛИНА. Една мелница и една фабрика.

РАШКО. Фабрика за фурнир, разбираш ли? — За фурнир. Видях и де ще бъдат къщичките за работниците, те не са готови, но ми разправиха: по две, по две ще бъдат, под един покрив, опрени гърбом една на друга, всяка със свой вход, със свой двор и градинка отпред.

ПАВЛИНА. Ах, че хубаво!

ПОНЧЕВ. И аз тъй обичам: със свой вход.

РАШКО. И чист въздух, река минава, насреща — гора. Ще има и собствено стопанство: крави, кокошки, зеленчукова градина. На кооперативни начала, разбираш ли? — Кооперация един вид. Продуктите ще се дават на работниците на сметка, евтино… Мляко, яйца…

Г-ЖА АНТОНИНА. Тъй е добре. Тъй е хубаво.

ПАВЛИНА. Ах боже! Боже!

РАШКО. Че какво ви разправям аз! Там да живееш, там да работиш! Бани ще има, читалище, кино. В случай на лошо време — гимнастически салон. Казвам ви: други свят! Друго царство!

ПАВЛИНА. Утре заминаваме? Утре!

Г-ЖА АНТОНИНА. Хубаво. Много хубаво.

РАШКО. И кого не видях там! Току-речи, целия наш квартал: Христо, Коцето, двамата братя Радуловите, на Динолова син й, дето го съкратиха…

СТАМЕНКА. И Малчева била там.

РАШКО. И Малчева е там. Видях я.

Г-ЖА АНТОНИНА. Е, то голяма работа.

ПАВЛИНА. Утре заминаваме! Утре!

РАШКО (ходи). А ний искахме да ставаме банкерски чиновници, с шмекерии да печелим, да обираме хората. Не тъй, не, а работа трябва. Труд! Труд! Труд! Там е спасението! (Дохожда до прозореца и поглежда навън.) Ето Борис иде…

ПАВЛИНА. Той е поканен…

РАШКО. Борис… Нашия Борис… Славния ни Борис…

БОРИС. О, вий сте се събрали! Но защо ставате? Седнете, седнете! (Всички чакат почтително, докато седне Борис, след това сядат и те.) Бай Рашко, ти нещо говореше… Какво разправяш?

РАШКО. Разправям за Соколовец, разправям за фабриките. Очите ми са още пълни. Чудеса! Чудеса!

БОРИС. О, толкоз не е, но работата върви. Напредва.

РАШКО. Всичко видях аз. И знаеш ли какво съм решил аз, Борисе, господарю…

БОРИС. Какъв господар? Аз не съм ви господар.

РАШКО. Не, господар си ни ти.

ВСИЧКИ. Вярно! Вярно! Ти си наш господар!

БОРИС. Добре. Нека да е тъй.

РАШКО. Решил съм да те помоля да ме приемеш и мене там. Късно е вече да променям занаята си. Но дай ми едно ъгълче, да си отворя една обу-щарничка — да кърпя обущата на работниците. Туй ми стига.

БОРИС. Съгласен съм. Съгласен съм.

РАШКО. Стаменке, ти какво ще кажеш?

СТАМЕНКА. Щом всички отиват там… Какво ще правим, нямаме деца. Ще идем и ний.

РАШКО. Ще додем.

ПАВЛИНА. Наедно ще сме. Утре заминаваме!

Г-ЖА АНТОНИНА. Е, то всички…

БОРИС. Добре, добре. Нека бъдем свои. С познати хора по-добре се работи. (Гледа часовника си.) Но аз не разполагам с много време. Ще ходя и в града…

ПАВЛИНА. Сега, сега. Како Стаменке, де да турим масата? Тук ли, или в градината?

СТАМЕНКА. За годежа ли? В градината!

Г-ЖА АНТОНИНА. Там е хубаво. В градината е хладно.

РАШКО. Елате с мене! Елате всички! Борисе…

БОРИС. Идете вий, идете. Аз ще дода. (Излизат всички.)

ПАВЛИНА. Да вървим! Елате! (Остават само Борис и Боров.)

БОРИС. Де е Аничка? Не я виждам.

БОРОВ. Тук беше. Тя ще доде. Поседнете, г-н Борисе. Хубави работи разправя майстора.

БОРИС. За фабриката ли?

БОРОВ. Хубави, много хубави. Тя Аничка трябва да е прибягнала насреща до старите си хазяи.

БОРИС (поглежда го, но не отговаря).

БОРОВ. Тя ще доде. Кога мислите да свършите със сградите, г-н Борисе?

БОРИС. Има време. Сега почваме. После ще додат машините, ще се монтират. Дали ще доде скоро Аничка?

БОРОВ. Сега, сега. Тя ми каза, че иска да говори с вас. Вие ще се разберете.

БОРИС. Тя ли каза тъй? Аничка ли каза, че ще се разберем?

БОРОВ. Не, но… т.е. каза, каза…

БОРИС. Днес аз заминавам за Соколовец. Там ще живея вече.

БОРОВ. Е, ще си починете.

БОРИС. Какво говорите? Може ли да се мисли за почивка? Работа ме чака там. Отсега нататък почва истинската работа. Но аз трябва да поговоря с Аничка. (Навън се чува гласът на Аничка.) Ето я! Иде Аничка.

БОРОВ. Иде Аничка!

АНИЧКА (влиза бързо, развълнувана, заморена). Ах! Борьо!

БОРОВ. Аз да ида в градината. Те почнаха. (Излиза.)

АНИЧКА. Да седна… Уморена съм… Тате каза, че си искал да говориш с мене.

БОРИС (гърбом към нея). Исках да се обясним. Исках да ми кажеш истината. Но няма нужда. Ето, ти се връщаш радостна, развълнувана. Аз зная всичко.

АНИЧКА (учудено). Какво знаеш?

БОРИС. Ти ходиш тук насреща в една къща.

АНИЧКА. Да.

БОРИС. Ходиш много често.

АНИЧКА. Да.

БОРИС. И се връщаш ето как: със светнали очи, развълнувана, щастлива. Ти обичаш друг и се срещаш с него там.

АНИЧКА. Борьо, ти искаш да знаеш всичко.

БОРИС. Искам да зная всичко.

АНИЧКА. Вярно е, аз се връщам оттам щастлива. Очите ми радостно светят, нали? Аз не мога да скрия тая радост… Но мислиш, че се срещам с някого там? Не! Аз не обичам никого другиго освен тебе!

БОРИС. Но как?

АНИЧКА. Аз срещам там някого, истина е, но то е… — ще го кажа, няма да скрия от тебе нищо… то е моето дете… моя син… Него отивам аз да видя. От това е тая радост в очите ми, от това ми бие сърцето…