Обикновен човек (Драма в четири действия)

РАШКО (влиза). Какво сте се насъбрали? Голямо чудо станало… (Влиза Боров.) Аничке, ето ти гостенина… баща ти.

АНИЧКА. Татко! Татко! (Хвърля се на гърдите му и заплаква.)

Завеса

Четвърто действие

Същата стая, както в III действие. Стаменка, с очила, седнала на миндеря, окърпва пране. Боров се разхожда назад-напред из стаята, поспирва се до отворения прозорец, поглежда навън и пак ходи.

БОРОВ. Мъчно било да се стои на чуждо място. Не мога да свикна. Аз мислех, че ще бъде за ден — за два, ще си взема момичето и ще си ида, а то — стана вече три седмици.

СТАМЕНКА. Какво има от дните? Дните минават.

БОРОВ. А Аничка да не беше се разболявала. А тя, дето се казва, лежи десет деня.

СТАМЕНКА. Как не ще се разболее Аничка, когато в един и същи ден й се насъбра толкоз много: пренесе се у нас, онзи Струмски дохожда да се разправя и го хванаха, вий додохте, Борис си доде.

БОРОВ. Да, да, да… И Струмски и той си отиде, дето се казва, за нищо. Той не бил умрял от раната си, както чухме, а от бягането, дето се изпотил, настинал и го хванала пневмония.

СТАМЕНКА. Не знам. Рашко беше чел във вестника, но съм забравила.

БОРОВ. Не ми се стои тука, не мога да стоя празен. Да бях у дома си, щях да съм на лозето сега. Научил съм се, всеки ден съм там. Ей тъй — като видя череша, клей, листа, — светва ми. Добре ми е. И туй похванеш, онуй похванеш — работата на лозето не се свършва. А след като съм се блъскал цял ден и си дода, на което ухо заспя, на него се събуждам. А-а-а, не мога, не мога. Окото ми е все към дома…

СТАМЕНКА. Да не мислите да си ходите?

БОРОВ. На мене да остане, още утре да си замина, но Аничка ме бави. Тя все се надява, че ще намери работа. Аз й казвам: не можеш намери работа ти, я колко свят стои без работа!

СТАМЕНКА. Сега мъчно се намира работа.

БОРОВ. И да намери. Да речем, че намери — нали опита веднъж, нали си изпати! Не! — да си бъде тя у нас, да е без работа, но да е пред очите ми.

СТАМЕНКА. Остана й на Аничка някаква болка. Не е, както преди. Таи нещо.

БОРОВ (някак несъзнателно). Таи нещо.

СТАМЕНКА. Защо ходи толкоз често тук насреща, у Николови? У предишната си хазайка?

БОРОВ. Младата жена с двете деца ли?

СТАМЕНКА. Да. Не сте ли забелязали? Тичешката отива Аничка там и тичешката се връща. И друго е лицето й, когато отива, друго — кога се връща. Весела е, кога се връща.

БОРОВ. Аз не съм забелязал. Тя казва, че били добри хора. Услужвали й нещо. (След късо мълчание.) Кога ще си доде майстор Рашко?

СТАМЕНКА. Трябва да си доде вече. Рашко отиде на Соколовец. Отиде да види фабриката на Бориса. Какво не чуваме за тая фабрика! Щото познати имаме — всички постъпват на работа там. Борис ги прие. Отиде Рашко да види с очите си.

БОРОВ. Брава на туй момче, на Бориса. Напредна, богат човек стана. И богати хора много, но той е добър. Аз още като се запознах с него — тогаз той още тичаше с една чанта насам-нататък и нищо нямаше, — още тогаз разбрах, че е добър: като че си бил и пребил с него, с открито сърце… добър…

СТАМЕНКА. Защо Аничка не се ожени за него?

БОРОВ. Не знам… не знам. Не ми е казвала!

СТАМЕНКА. Де по-добър мъж от Бориса?

БОРОВ. Не знам… не знам… Това не знам…

Г-ЖА АНТОНИНА (влиза). Какво правите? Отворили сте прозореца. И вечер ли го държите отворен? Затваряйте го, че оная вечер в кооперацията влязъл един апаш у Недялкови. Недялкова и Цанка пак се караха. В тая кооперация все се карат. А на Динолова син й, онзи префърцуне- ния, контето, го съкратили. Сестрите му по два пъти на ден му гладеха панталоните. Ютията все в ръцете им. Сега да го видя…

СТАМЕНКА. Ще гладува сега, и той, и сестрите му.

Г-ЖА АНТОНИНА. Рашко не си ли е дошел?

СТАМЕНКА. Чакам го да си доде.

Г-ЖА АНТОНИНА. И аз го чакам, та да разправи какво е видял на Соколовец. Интересувам се. А знайте ли що? Павлина и Пончев и те отиват в Соколовец. И щели да се женят. Павлина ми разправи.

СТАМЕНКА. Не, сега годеж ще правят.

Г-ЖА АНТОНИНА. И Пончев щял бил да се остави от пиянството. Да се остави ли? Мене не ми се вярва. Дето ме назначиха, рекъл, имам го от Бориса.

СТАМЕНКА. Разбира се, Борис го назначи.

Г-ЖА АНТОНИНА. А дето се оставям от пиенето, имам го от Аничка.

СТАМЕНКА. От Аничка ли?

БОРОВ (иззад вестника, който чете). Защо от Аничка?

Г-ЖА АНТОНИНА. Аничка го убедила да се остави от туй пусто пиене. Че защо? — На Аничка й приляга. Те ще додат тук, Павлина и Пончев! Отидоха да купуват нещо, ще додат.

СТАМЕНКА. То се знай, че ще додат. Годежа тук ще го правим.

БОРОВ. Нека да се вземат, нека. И да не пие, каква полза, като ще пие… (Чука се.)

БОРИС (влиза; изглежда разсеян и зам ислен).

СТАМЕНКА. А, г-н Борисе! Заповядайте!

БОРИС. Няма да сядам, бързам. Седете си, г-н Боров, седете си! Не се безпокойте! (На Стаменка.) Няма да сядам, бързам. Какво стана майстор Рашко?

СТАМЕНКА. Рашко доде при вас.

БОРИС. Видях го. Аз исках да го взема при себе си в колата, но той не рачи: имал да гледа още. Ще си доде с влака. (Гледа часовника си.) Наближава време.

Г-ЖА АНТОНИНА. Г-н Борисе, ще имаме сватба.

СТАМЕНКА. Не сватба — годеж. Павлина и Пончев.

БОРИС. Да, зная, Павлина и Пончев. Да, казаха ми. Аничка не е ли тука?

СТАМЕНКА. Аничка е в града.

БОРОВ (става). И аз я чакам да си доде. Защо се бави? Ако искате, да я потърся. Може тук да е, насреща…

БОРИС. Не, оставете, г-н Боров, не трябва, аз пак ще дода… (Гледа часовника си.) Аз имам малко работа с бай Николачка. С бай Николачка ний гласим нещо. Ще ида да се срещна с него и след туй ще дода пак. Аничка дотогаз може да си доде.

БОРОВ. Ще си доде, ще си доде. Вий елате.

Г-ЖА АНТОНИНА. Г-н Борисе, да ви говоря ли още веднъж за моя син? Вий ми обещахте.

БОРИС. Син ви? (Не може да си спомни.) Какъв е той?…

Г-ЖА АНТОНИНА. Техник. Аз ви говорих. Той сега се връща от странство.

БОРИС. А, да, зная. Веднага ще го приема на работа. Техник, нали? Ще го приема веднага. От такива работници аз имам нужда. Вий не се безпокойте. (Тръгва да излезе.)

СТАМЕНКА. Г-н Борисе, ще ви чакаме.

БОРИС. Ей сега! Ей сега! (Излиза.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Ох, олекна ми, да ви кажа. Най-голямата ми грижа беше за момчето. За Кичка не